Майкъл Скот - Некромантът

— Предполагам, повече от неколцина.

— Много, много повече — озъби се създанието. — И те идват. Всичките.

С крайчеца на окото си Дий зърна движение. Вдигна поглед и видя някаква сянка върху триъгълния покрив на църквата „Свети Павел“ отсреща. Един скинар се очерта на фона на вечерното небе, а после още един и още един. В другия край на площада възникна суматоха, когато там се появиха шестима скинари, а след това от отсрещната страна се показаха още трима.

Щом видяха внезапния наплив на скинари, туристите започнаха да се разпръскват, опасявайки се от побоища. Магазините припряно затваряха. Само след минути на павирания площад на „Ковънт Гардън“ бяха останали само кукубути с бръснати глави.

— Е, какво ще правиш сега, доктор Дий?

Шумът, проехтял над лондонските покриви и в небето, привлече вниманието на гарваните: първичният вой на кукубутите, който някога бе ужасявал първобитните човеци, сгушени в пещерите.

Хугин и Мунин се спуснаха към звука.

Край тях се носеха косове и врани — простички създания, които излъчваха неподправен страх. Гълъби се виеха във въздуха почти точно под тях; уплашени, но неспособни да сторят нещо по въпроса, те накацаха отново по покривите около широкия павиран площад, само за да излетят пак, щом друг вой разцепи нощта.

Гарваните прелетяха ниско над Темза, над крайбрежния булевард „Виктория“ и над Кралската опера. Зърнаха първия кукубут на улиците долу и очите им проникнаха през почти човешката маска, за да видят звяра отдолу, с неговите бивни и остри нокти. Всеки кукубут бе обвит в тъмна аура. И бяха стотици — тичаха, скачаха, поединично и по двойки, насочвайки се към затвореното пространство на „Ковънт Гардън“.

Гарваните моментално разбраха, че създанията сигурно са открили английския магьосник. Човките им се раздвижиха в синхрон, оформяйки една-единствена дума.

— Дий.

И някъде извън времето, в едно изолирано Сенкоцарство, Один се събуди.

Огромните сиви очи на Древния се отвориха, но той не виждаше безжалостните снежни простори и планините от ледени кристали, които го заобикаляха. Откри, че се взира надолу към сцена, оцветена в изменчиво черно-бяло и без звук: един човек, обграден от трима кукубути. Все повече и повече от съществата се трупаха около него. И макар че не се виждаше и помен от отличителната аура на Дий, Один разбра, че този човек е английският магьосник.

Древният оголи зъби в свирепа усмивка: онези, на които Дий дължеше вярност, искаха той да бъде доведен пред тях за присъда и наказание, но Один имаше други планове. Гигантската фигура се отблъсна от единственото живо нещо в нейния свят — хилаво и изкривено подобие на Игдразил — и се приготви да прекоси Сенкоцарствата.

Беше намерил задната врата на книжарницата отворена.

Джош Нюман смъкна раницата от гърба си, щом пристъпи в сумрачния коридор, и изчака, за да могат очите му да се приспособят. Вонята бе невероятна — смесица от гнилоч и плесен, гаден мирис на мухъл, примесен с острата смрад на развалени яйца. Той се опита да диша само през устата. Затвори очи и се съсредоточи върху слуха си. Откакто Марс Ултор го бе пробудил, ясно разбираше колко са важни слухът, вкусът и обонянието. Съвременните хора разчитаха твърде много на зрението си; Джош бе започнал да осъзнава, че пробудените му сетива са всъщност същите онези изострени сетива, които са притежавали първобитните хора и благодарение на които са оцелявали.

Само че в сградата нямаше никакви звуци: тя даже създаваше чувство за изоставеност.

Преди по-малко от седмица той тичаше нагоре-надолу по този коридор, разтоварвайки книги от багажника на един фургон. Сега всички книги, които толкова грижливо бе подреждал една върху друга, бяха почернели от мухъл, бяха се разцепили и подули като гнили плодове и изглеждаха почти неузнаваеми.

Преди по-малко от седмица.

Щом осъзна това, Джош изведнъж разбра колко много неща се бяха променили през последните няколко дни, колко нови неща бе открил и колко малко знаеше — както той, така и останалата част от света — за истината.

Пое си дълбоко дъх и зловонният въздух приседна в гърлото му. После отвори очи, тръгна крадешком по коридора, бутна вратата и пристъпи в книжарницата.

И спря потресен.

Книжарницата представляваше неузнаваема развалина, покрита с дебел слой прах и плесен — гниеше направо пред очите му. В слънчевите лъчи, леещи се през зацапаните прозорци, се виждаше, че из въздуха се носеха прашинки. Джош стисна устни; не искаше да рискува някои от тях да попаднат в устата му. Направи крачка напред и усети как дъските на пода изскърцаха и се размърдаха под тежестта му. Върху дървото се образува мехур от гадна черна течност и кракът му започна да затъва. Той се дръпна назад и се притисна до стената, само за да открие, че тя също лепне от гнилоч. Мазилката бе толкова мека, че пръстите му потънаха в нея.