Майкъл Скот - Некромантът

Дий кимна отново; женските бяха далеч по-смъртоносни от мъжките.

— Но и те не успяха да хванат Фламел и близнаците — каза той.

— Не. — Създанието се ухили пак, показвайки ужасните си зъби. — Бяха прекалено заети да ни гонят. Измъкнахме им се в Риджънтс Парк. Беше малко смущаващо да ни преследват през парка две същества с вид на ученички — призна кукубутът. — Но това, че заловихме теб, е повече от добра компенсация.

— Още не сте ме заловили — промърмори Дий.

Съществото отстъпи назад и разпери ръце.

— Какво ще направиш, докторе? Не смееш да използваш силите си. Аурата ти ще привлече към теб всички твари, които в момента са в Лондон. А и дори да я използваш и да успееш да избягаш, ще миришеш на сяра в продължение на часове. Лесно ще те проследят до леговището ти.

Дий знаеше, че кукубутът е прав. Ако използваше аурата си, всеки Древен, Тъмен древен и безсмъртен човек в Лондон щеше да узнае местонахождението му.

— Така че можеш да дойдеш кротко с нас… — предложи кукубутът.

— Или пък да те отнесем оттук — добави най-едрото създание.

Доктор Джон Дий въздъхна и хвърли поглед на часовника си. Времето му изтичаше.

— Бързаш ли, докторе? — попита кукубутът с широка усмивка.

Дясната ръка на Дий се раздвижи. Тръгна от бедрото му, с обърната нагоре длан, издигна се под ъгъл и във въздуха се изви така, че дланта цапардоса съществото под брадичката. Зъбите на татуирания кукубут се треснаха и силата на удара го повдигна от земята и го запрати върху паважа. Десният крак на Дий се стрелна и улучи най-голямото създание в горната част на бедрото, от вътрешната страна, което парализира целия крак на кукубута и той се свлече в една мръсна локва с израз на огромна изненада върху широкото си животинско лице.

Третият кукубут отскочи надалеч от Дий.

— Грешка, докторе — изръмжа той, — голяма грешка.

— Да, но не я направих аз — прошепна Дий. Пристъпи към него, отпуснал ръце край тялото си. Магьосника бе оцелял в продължение на векове, защото хората винаги го подценяваха. Гледаха го и виждаха крехък сивокос мъж. Дори онези, които познаваха репутацията му, си въобразяваха, че не е нищо повече от учен. Но Дий бе нещо повече — нещо много повече. Той беше воин. Още като обикновен човек, а и по-късно, след като бе станал безсмъртен, Дий бе пътувал по цяла Европа. В онези времена цареше беззаконие и по пътищата скитаха разбойници и негодяи, и дори в самите градове не беше безопасно. Ако човек искаше да оцелее, трябваше да умее да се защитава. Мнозина бяха допуснали грешката да подценят английския доктор. И той никога не им бе дал възможност да повторят тази грешка.

— Няма нужда да използвам аурата си, за да ви нараня — рече тихо Магьосника.

— Аз съм кукубут — каза високомерно създанието. — Може и да изненада братята ми, но няма да успееш да приложиш същия номер на мен.

Магьосника чу стенание зад гърба си. Хвърли поглед през рамо и видя как водачът на кукубутите се изправя тежко. Държеше се с две ръце за челюстта и очите му изглеждаха разфокусирани.

— Ти нарани малкото ми братче.

— Сигурен съм, че ще се оправи напълно — рече Дий.

Кукубутите бяха почти невъзможни за убиване и дори притежаваха вампирската способност да възстановяват осакатени крайници.

Най-едрият от тримата се изправи бавно и мъчително. Застана на левия си крак, балансирайки несръчно, като яростно разтриваше десния, за да върне усещането в него.

— Освен това ми съсипа джинсите — изръмжа той. Седалището и крачолите на джинсите му бяха подгизнали.

— Какво ще правиш сега, докторе? — попита здравият скинар.

— Ела по-наблизо и ще ти покажа. — Усмивката на Дий бе също толкова грозна и нечовешка като тази на кукубута.

Изведнъж създанието отметна глава назад и издаде звук, който никога не би могъл да излезе от човешко гърло. Беше нещо средно между лаене и вой. Всички гълъби, които се бяха събрали по покривите около „Ковънт Гардън“, излетяха във въздуха сред буря от пляскащи криле. Отнякъде наблизо се надигна нещо като вълчи вой и заехтя над лондонските покриви. Към него се присъедини още един и още един, докато въздухът не затрепери от ужасните първобитни звуци. Всяка следа от човешко изражение се оттече от лицето на кукубута и той се изсмя.

— Това е нашият град, докторе. Ние управляваме Триновантум 19 19 Според някои източници това е най-ранното име на Лондон, макар да не е сигурно, че става дума за същия град. — Б.пр. , отпреди римляните да го завоюват. Имаш ли някаква представа колко от нас живеят тук сега?