Майкъл Скот - Некромантът

— Не казвай това — рече той бързо.

— Защо не? Истина е. А аз ще съм късметлийка, ако изкарам седмица или десет дни повече от теб. Но знаеш ли какво: и двамата ще живеем достатъчно дълго да видим края на света такъв, какъвто го познаваме. Тъмните древни разполагат с по-голямата част от Сборника, а Лита наближава. Има Тъмни древни, които се движат свободно по света, и ти ми каза, че в Лондон имало един Архонт. — Тя посочи към залива. — А пък Алкатраз е пълен с чудовища, които са готови да бъдат пуснати срещу града. Там има създания, каквито не съм виждала от векове.

Никола вдигна ръце в знак, че се предава, но Пернел не беше свършила.

— Какво мислиш, че ще стане, ако Сан Франциско бъде залят от кошмари, излезли от най-тъмните кътчета на човешките митове? Кажи де — подкани го тя. — Ти си изучавал историята и човешката природа, кажи ми какво ще стане. — От гняв в косата й заиграха пукащи искрици. — Кажи ми!

— Ще настъпи хаос — призна той.

— И колко време ще мине, преди градът да падне? — Ластикът, който държеше конската й опашка, се скъса и дългата й тъмна коса, прошарена със сребърни нишки, се надигна около главата й в пращящ от електричество ореол. — Седмици, дни или часове? А след като този град се превърне в димящи руини, знаещ, че тварите ще плъзнат по цяла Америка като чума. Според теб колко дълго ще могат човеците — с всичките си оръжия и напреднала технология — да устоят срещу тези чудовища?

Алхимика поклати глава и сви рамене.

— Те и по-рано са погубвали цивилизации — каза Пернел. — Последния път, когато Тъмните древни пуснаха чудовища на този свят, Древните бяха принудени да унищожат Помпей 17 17 Град в Италия, унищожен от изригването на вулкана Везувий през I век. — Б.пр. .

Никола посегна и мълчаливо взе дървената кутия от ръцете на жена си.

— Последното нещо, което ще направим, Никола, преди старостта и смъртта да ни надвият, ще е да унищожим армията на Алкатраз. А за тази цел имаме нужда от съюзници. — Тя потупа с длан капака на кутията. — Имаме нужда от това.

Алхимика се обърна и сложи кутията на леглото. Върху стените й бе резбована тройна спирала и пръстите му проследиха линиите. Беше купил тази кутия в една задна уличка в Делхи, Индия, преди малко повече от триста години, а после бе надраскал спираловидната шарка върху нея с овъглена пръчка. Един местен занаятчия бе изработил резбата по четирите стени на кутията, а после и върху капака и основата. „В моята страна това е могъщ древен символ за защита“, бе промълвил дребният съсухрен мъж на хинди, като не очакваше чужденецът да го разбере. Остана потресен, когато западнякът взе кутията от ръцете му и отговори на същия език: „И в моята“.

На кутията нямаше нито катинар, нито закопчалка. Никола вдигна внимателно резбования капак и го остави върху леглото.

Във въздуха се разнесе дъх на жасмин и екзотични подправки: непогрешимият аромат на Индия. Той тъкмо посягаше към тапицираната с плат вътрешност, когато Пернел ненадейно го сграбчи за ръката и пръстите й се впиха в плътта му. Алхимика видя как тя внимателно повдигна косата си и наклони глава на една страна. Ослушваше се.

И тогава Никола го чу: някой се движеше крадешком в книжарницата долу.

Никой от туристите, тълпящи се шумно в късната вечер на площад „Ковънт Гардън“ в Лондон, не обръщаше внимание на високата слаба жена с водопад от лъскава черна коса. Тя зае позиция между две от колоните пред пъба „Пънч и Джуди“ и разстла на паважа в краката си квадратно парче мека кожа, изрисувано с червени спирали. Накрая извади една резбована дървена флейта от кожения й калъф, поднесе я към устните си, затвори очи и духна лекичко. Звукът бе необикновен.

Усилена от каменните колони, натрапчивата неземна музика се понесе през „Ковънт Гардън“, леейки се по паважа, и всички замръзваха по местата си. Само след минути в полукръг около жената се бе събрала тълпа.

Тя стоеше съвсем неподвижно и свиреше със затворени очи. Никой от слушателите не можеше да определи мелодията, но на мнозина тя се струваше смътно позната и те откриваха, че пръстите им потропват леко в ритъма й. Няколко души дори се просълзиха.

Най-сетне древната музика свърши с един-единствен пронизителен тон, който прозвуча като писък на далечни птици в небето. Настъпи дълга тишина, а музикантката отвори очи и се поклони леко. Тълпата заръкопляска и завика одобрително, след което повечето от хората незабавно поеха към Ябълковия пазар. Няколко човека пуснаха пари — британски лири стерлинги, американски монети и евро — върху парчето кожа, а двама попитаха музикантката дали няма за продан компактдискове с музиката си. Тя обаче поклати глава и обясни, че всяко изпълнение е уникално. Благодари им за интереса с мек шепнещ глас, в който имаше съвсем слаба следа от акцента на американското Източно крайбрежие.