Майкъл Скот - Некромантът

И се олюля.

И спря.

— Няма да я бъде тая — каза съвсем тихо Ифа. Беше се метнала на гърба на Архонтката и бе увила ръце около двете й змийски глави. Коатликуе започна да се бори, но хватката на жената-воин се стегна. Всички змии в дрехата на Архонтката нападнаха Ифа, като я хапеха отново и отново, и тя направи гримаса на болка. — Да видим кой ще умре пръв — каза жената-воин и устата й се разтегли, оголвайки свирепите й зъби. — Ти си създала моята раса. Ние сме от твоята ДНК. Така че знаеш колко силен е Вампирският клан. — Тя дръпна Архонтката назад, по-надалеч от Софи, а после я дръпна отново, насочвайки я към трите меча и разкъсаната димна завеса. Яркозелените й очи се впиха в лицето на момичето. — Ти ми спаси живота.

Софи се изправи с олюляване.

— Ифа?

— Ифа. От Следващото поколение. Изглежда, ще излапам първо теб. Губиш сили. — Гласът на Коатликуе бе тържествуващ.

Все повече и повече змии хапеха жената-воин, кожата й вече лъщеше от бледата им отрова.

Софи осъзна какво става и вдигна камшика, но не посмя да замахне към Коатликуе, за да не улучи Ифа.

— Ифа, пусни я, отдръпни се от нея…

Жената-воин дръпна пак Архонтката назад и ноктите на създанието оставиха дълбоки бразди върху пода.

Софи видя пролука и замахна към Коатликуе, но ръцете й бяха натежали от умора и камшикът само одраска крака на Архонтката.

Коатликуе вдигна крака си и Ифа се възползва от тази възможност, за да я дръпне назад още веднъж. Извадена от равновесие, Коатликуе политна и падна, но жената-воин не отпусна хватката си върху двете щракащи с челюсти змийски глави. Змиите по дрехата се нахвърлиха диво да я хапят и да плюят отрова. Очите на Ифа се впиха в тези на Софи.

— Когато намериш близначката ми — прошепна тя, — кажи й… кажи на Скатах, че съм направила това… заради нея. — А после, с последно могъщо усилие, Ифа дръпна Коатликуе обратно в разрушения квадрат от мечове и през разкъсаната завеса от мръсен дим.

Завесата изчезна с взрив, който натроши всяко късче стъкло в сградата. Висящите телевизори се стовариха с трясък на пода, тръби се спукаха, обливайки стаята с водни пръски; широка пукнатина плъзна нагоре по едната стена и тавана и част от горния етаж се срути с тътен в стаята. Разкъсаните жици сипеха искри навсякъде и разпалиха десетина пожара.

Потресена и вцепенена, оглушала и неспособна да помръдне, Софи Нюман гледаше как Дий се изправя на крака. Видя го как вдигна от пода Вирджиния Деър, а после и Джош.

Джош спря и се втренчи в нея… но тя виждаше само кървавочервените му очи… и израза на крайно отвращение върху бледото му лице.

Дий се втурна да прибере трите меча. Подхвърли още един от тях на Джош и се промъкна по разнебитения под, за да вземе Сборника от масата.

Софи се опита да изрече името на брат си, но устата й бе пълна с прах и тя не можеше да оформи думата. А когато протегна ръка към него, той бавно и решително й обърна гръб и последва Джон Дий и Вирджиния Деър навън от горящата сграда.

Не погледна назад.

— Това е хендж — каза Уилям Шекспир, загледан в двата високи изправени камъка с масивна плоча върху тях. — Също като Стоунхендж.

— Използвах Стоунхендж за модел — съгласи се Маретю. — Всяко Сенкоцарство е свързано с друго поне чрез един портал. Някои имат два, а по-големите царства, с големината на планета, имат много. Когато създадох този свят, ми трябваха само два портала. Единият е свързан с лей-портала в Париж…

— Значи си знаел, че ще го използваме? — прекъсна го Скатах.

— Знаех.

— Някой ден ще ми кажеш как си разбрал — рече сериозно Скатах.

— Може би ще ти кажа. Някой ден.

— Това ли е вторият портал? — попита Жана, загледана в изправените камъни. — Накъде води?

— Към Кръстопътя на Сенкоцарствата — рече Маретю, а после пристъпи между двата камъка… и изчезна.

— Мразя лей-порталите — промърмори Скати. — Почакайте само да се уверя, че от другата страна не ни чакат неприятни изненади. — Тя извади мечовете си и се стрелна през портала. Секунда по-късно леко позеленялото й лице се появи във въздуха. — Всичко е чисто.

Шекспир бе следващият, който премина, последван от Жана и Сен Жермен, хванати за ръце. Паламед бе последният, който напусна плейстоценското Сенкоцарство. Обърна се да погледне назад и осъзна, че светът е започнал да чезне. Цветовете избледняваха към сиво и линията на хоризонта се разсейваше във фин блещукащ прах. Пред очите на рицаря прахът се завихри нагоре в безоблачното небе, а после и самото небе потъна в пълен мрак. Луните угаснаха една по една. Паламед потрепери. Този свят и всичко в него — цялата необикновена флора и разнообразна фауна — умираше, защото мъжът с куката вече нямаше нужда от него. Този свят бе създаден с една-единствена цел: да плени — или може би да спаси? — Скатах и Жана. Маретю сигурно бе знаел, че Сен Жермен ще дойде да търси жена си. Едрият рицар се намръщи: а дали бе знаел също, че Паламед и Уил ще последват приятеля си? Маретю каза, че идвал от миналото… тогава откъде знаеше толкова много за бъдещето?