Джефри Дивър - Сенчеста зона

Логан огледа входа отпред, после огледа стаята и се засмя тихо. Приближи се до дъбовата полица над камината, където бе оставен джобен часовник.

— Все още пазиш подаръка ми — каза шепнешком. — И си го оставил… като за изложба.

Това го изненада. Очакваше старият Breguet 4 4 Марка луксозни ръчни часовници. — Б.ел.кор. да бъде разглобен напълно и всяка негова част да бъде изследвана щателно в търсене на някаква следа към мястото, където живееше Логан.

Двамата с Райм бяха заклети врагове и той скоро щеше да го убие, но това не му пречеше да му се възхищава, затова остана поласкан, че намира часовника си цял и непокътнат.

Замисли се и реши, че Райм все пак е наредил да го разглобят, да изследват всяка пружинка и всеки скъпоценен камък за следи, но после е поискал да го сглобят отново.

Това веднага причисли Райм към гилдията на часовникарите.

До часовника стоеше изпратената от него заедно с подаръка бележка. Тя беше проява на уважение и в същото време, зловещо обещание, че някога двамата отново ще се изправят един срещу друг.

Сега обещанието беше изпълнено.

Райм се съвзе от първоначалния си шок.

— Хората ми ще се върнат всеки момент.

— Не, Линкълн, няма — поклати глава Логан и повтори дословно къде е бил изпратен всеки един от хората му само преди няколко минути.

Райм се намръщи.

— Как успя… О, не! Генераторът, разбира се. Скрил си вътре микрофон.

И стисна очи от яд.

— Точно така. И знам точно колко минути имам на разположение.

Каквото и да се случваше в живота му, Логан винаги знаеше с колко време разполага.

Отвращението по лицето на Райм се смени с объркване.

— Значи не Рандъл Джесън се правеше на Реймънд Галт. Бил си ти.

Логан огледа с любов часовника. После свери точността му с часовника на ръката си.

— Добре се грижиш за него — отбеляза. — Прав си. През последната седмица аз бях Реймънд Галт, старши електротехник и специалист по аварии.

— Но аз те видях на записа от летището… Нает си да убиеш Родолфо Луна в Мексико.

— Не е точно така. Неговият колега Артуро Диас се води на ведомост в един от големите картели на Пуерто Ваярта. Луна е един от малкото останали честни ченгета в Мексико. Диас искаше да ме наеме да го убия. Аз бях зает. Но срещу определена сума се съгласих да направя така, че всички да помислят, че стоя зад това, за да отклоня подозренията от него. Това отговаряше и на моите планове. Исках всички вие, особено ти, да вярвате, че съм извън Ню Йорк.

— Но на летището… Ти беше в самолета. Видях те на охранителната камера. Видях те да се качваш в камиона и да се криеш под покривалото. После са те засекли по пътя от летището към града. Преди час си бил забелязан в „Густаво Мадеро“. Пръстовите ти отпечатъци и… — гласът му секна. Райм поклати глава и се усмихна горчиво. — Боже мой! Изобщо не си напускал летището.

— Не съм.

— Взел си пакета и си се качил в камиона пред камерата. Знаел си за нея. Но после камионът е излязъл от обектива й и ти си скочил обратно. Предал си пакета на друг човек и си се качил на самолета до източния бряг. Хората на Диас са ни излъгали. Продължили са да докладват за появата ти на разни места из Мексико Сити, за да убедят всички, че си там. Колко от хората на Диас са в играта?

— Около двайсетина.

— И никаква кола не се е отправила към „Густаво Мадеро“?

— Никаква.

За Логан емоциите бяха излишен елемент, дори вреден за работата. Особено чувството на съжаление към жертвата. Но в момента му се стори, без това да го засегне лично, че у Линкълн Райм имаше нещо достойно за съжаление. Видя му се някак смален и уязвим. Вероятно беше болен. Това беше добре, реши Логан; електричеството, което щеше да пусне през него, нямаше да забави излишно действието си. Не му се искаше Райм да страда. Той продължи:

— Ти предвиди нападението над Луна. Успя да осуетиш плановете на Диас да го убие. Не мислех, че ще успееш да решиш загадката навреме. Но като се замисля, всъщност не би трябвало да съм изненадан.

— Но не успях да осуетя твоите планове.

Логан бе убил много хора през дългата си професионална кариера. В мига, когато осъзнаеха, че краят им идва, жертвите обикновено се успокояваха, сякаш разбираха неизбежността на предстоящата смърт. Но Райм отиде по-далеч. Изглеждаше някак облекчен. Може би причината беше в болестта му. Той потърси в очите на инвалида симптомите на изтощението. Тежкото състояние вероятно бе отнело волята му за живот и една бърза смърт би била истински божи дар за него.