Хенрик Сенкевич - Quo vadis

А той, застанал на височината, направи кръстен знак с издигнатата си десница, благославяйки в смъртния си час:

— Urbi et orbi!

Същата тази чудна вечер друг отряд войници отвеждаше по Остийския път Павел от Тарс към местността, наречена Акве Салвия. И след него също вървеше множество от вярващи, покръстени от него, а той се спираше и разговаряше с близките си познати, понеже към него, като римски гражданин, стражата беше по-снизходителна. Извън Тригеминската порта той срещна Плаутила, дъщерята на префекта Флавий Сабин, и като видя младото й лице обляно в сълзи, рече й: „Плаутило, щерко на вечното спасение, иди си в мир. Дай ми само воала си, с който ще ми завържат очите, когато се отправя към господа.“ И като взе воала, продължи пътя си с лице, озарено от такава радост, с каквато работникът, който се е трудил цял ден, се прибира у дома си. Неговите мисли, като Петровите, бяха спокойни и ведри като онова вечерно небе. Очите му гледаха замислено към равнината, която се простираше пред него, и към Албанските планини, облени в светлина. Спомняше си за своите пътувания, за усилията и работата си, за борбите, в които бе побеждавал, и за църквите, които бе основал по всичките земи и през всичките морета, и си мислеше, че добре е заслужил почивката си. И той също беше завършил своето дело. Чувстваше, че вятърът на злото вече не ще развее посеяното от него. Отиваше си с увереността, че в борбата, която неговата истина бе обявила на света, ще победи тя и безкрайна ведрина нахлуваше в душата му.

Пътят към лобното място беше дълъг. Започна да се свечерява. Планините станаха пурпурни, а подножията им бавно потъваха в сянка. Стадата се прибираха. Тук-там минаваха групи от роби със сечива на рамо. Пред къщите по пътя играеха деца, които гледаха с любопитство минаващия отряд войници. И тази вечер, в този прозрачен златен въздух имаше не само тишина и успокоение, но и някаква хармония, която сякаш се издигаше от земята към небето. А Павел я слушаше и сърцето му се препълваше с радост при мисълта, че към тази всемирна музика и той бе прибавил един звук, който не съществуваше дотогава и без който цялата земя беше само „като мед, която звънти, и като цимбал, който дрънка“.

И си спомни как учеше хората на любов, как им говореше, че макар да биха раздали имота си на сиромасите и да биха изучили всички езици и всички тайни, и всички науки, те не ще бъдат нищо без любовта, която е ласкава, търпелива, която не причинява зло, не желае почести, всичко понася, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко издържа.

Целият му живот бе минал в проповядване на тази истина сред хората. А сега си казваше: „Каква сила може да й се противопостави и какво може да я победи? Как ще успее цезарят да я задуши, дори да би имал двойно повече легиони, двойно повече градове и морета, и земи, и народи?“

И отиваше към възмездието като победител.

Отрядът най-после напусна големия път и сви на изток по една тясна пътека към Салвийските води. Слънцето лежеше червено над храстите. При извора центурионът спря войниците, защото часът беше дошъл.

А Павел, като метна на плещите си воала на Плаутила, за да си завърже с него очите, за последен път вдигна зениците си, пълни с безкрайно спокойствие, към отвечните вечерни блясъци и се молеше. Така дойде последната минута, обаче той виждаше пред себе си голям път от лъчи, отвеждащ към небето, и вътрешно си казваше същите ония думи, които преди това беше написал с чувство за изпълнен дълг и за близкия си край: „С добри подвизи се подвизавах, вярата опазих, делото си завърших, накрая ме очаква венецът на справедливостта.“ 29 29 Второ послание към Тимотей, гл. 4, стр. 7–8.

А Рим, както и преди, се отдаваше на безумието си. Като че ли този град, който бе покорил света, започна най-сетне да се разкъсва отвътре, останал без водачи. Още преди да удари последният час на апостолите, дойде заговорът на Пизон, а след него настана толкова безмилостно клане, че то смути и най-високопоставени глави в Рим, та дори и тези, за които Нерон беше бог, започнаха накрая да виждат в неговото лице бог на смъртта. Над града надвисна скръб, в домовете се всели страх, но външните врати се окичваха с бръшлян и цветя, защото не беше разрешено да се жали открито за мъртвите. Хората, които се събуждаха сутрин, се питаха на кого ще дойде днес редът. Върволицата от сенки на погубени, която следваше цезаря, от ден на ден ставаше все по-голяма.

Пизон плати за заговора, с главата си, а след него погинаха Сенека и Лукан, Фений Руф и Плавций Латеран, и Флавий Сцевин, и Афраний Квинциан, и разгулният приятел в лудостите на цезаря Тулий Сенецион, и Прокул, и Арарик, и Тигурин, и Грат, и Селан, и Проксим, и Субрий Флавий, някога предан с цялата си душа на Нерон, и Сулпиций Аспер. Едни загиваха поради собствената си низост, други — поради страха си, трети поради своите богатства, четвърти поради смелостта си. Императорът, изплашен от броя на заговорниците, струпа войски по защитните стени и държеше града като в обсада. Всеки ден той изпращаше центуриони със смъртни присъди към заподозрените домове. Осъдените пишеха раболепни писма, пълни с ласкателства, като благодаряха на цезаря за присъдата и му приписваха част от своите богатства само за да запазят остатъка за децата си. Всичко изглеждаше най-после тъй, сякаш Нерон нарочно искаше да премине всяка граница, за да се убеди до каква степен може да стигне унижението на хората и колко дълго те ще могат да понасят кървавата власт. След заговорниците бяха погубвани техните роднини, приятели и дори обикновени познати.