Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Изведнъж той падна на колене с протегнати напред ръце, а из устата му се изтръгна вик:

— Христе!… Христе!

И наведе глава до земята, като да целуваше нечии нозе.

Настана дълго мълчание, после в тишината се чуха прекъснатите от хълцане слова на стареца:

— Quo vadis, Domine?

Назарий не чу отговор, но до Петровите уши достигна тъжен и благ глас, който казваше:

— Щом ти напускаш моя народ, аз отивам в Рим, за да бъда разпнат втори път.

Апостолът лежеше на земята, с лице в праха, неподвижен и безмълвен. На Назарий вече му се струваше, че той е загубил съзнание или е умрял, но най-после Петър се повдигна, взе от земята тоягата си и без да каже нищо тръгна обратно към седемте хълма на града.

Виждайки това, момчето повтори като ехо:

— Quo vadis, Domine?

— В Рим — отговори апостолът.

И се завърна.

Павел, Йоан, Лин и всички близки го посрещнаха с учудване и с още по-голяма тревога, защото точно по разсъмване, веднага след неговото излизане, преторианците бяха обкръжили жилището на Мириам и бяха търсили в него апостола. А Петър на всички въпроси отговаряше само с радост и спокойствие:

— Аз видях господа!

И още същата вечер се отправи на острианските гробища, за да поучава и кръщава ония, които искаха да се окъпят във водата на живота.

И оттогава отиваше там всеки ден, а след него всеки ден се стичаха все по-многобройни тълпи. Изглеждаше, че от всяка мъченическа сълза са се родили нови последователи и че всеки стон на арената е дал отзвук в хиляди гърди. Цезарят плуваше в кръв, Рим и целият езически свят беснееше. Но тези, които не можеха да понасят повече престъпленията и безумията, тези, които бяха тъпкани, тези, чийто живот беше нещастен и угнетен, всички потиснати, всички скръбни, всички нещастни идваха да слушат чудния разказ за бога, който от любов към хората се бе оставил да бъде разпнат, за да изкупи техните грехове.

И намирайки бог, когото можеха да обичат, те намираха онова, което не би могъл да даде на никого тогавашният свят — щастие, изградено върху любовта.

А Петър разбра, че нито цезарят, нито всичките му легиони няма да надвият живата правда, че тя не може да бъде удавена ни в сълзи, ни в кръв и че тъкмо сега тя започва да побеждава. Разбра също и защо господ го бе върнал от пътя: сега този град на надменността, на престъпленията, на разврата и силата ставаше негов град и двойна столица, която щеше да властва над телата и душите на хората по целия свят.

Най-после дойде часът и на двамата апостоли. А божият риболовец, като че в завършек на своята служба към бога, можа да улови още две души в затвора. Войниците Процес и Мартиниан, които го пазеха в Мамертинския затвор, приеха кръщение. След това дойде часът на мъките. Нерон тогава не беше в Рим. Присъдата бе издадена от Хелий и Политет, двамата освободени роби, на които цезарят бе поверил управлението на Рим през време на отсъствието си. Старият апостол беше подложен първо на установеното от закона бичуване, а на другия ден го изведоха извън градските стени, към Ватиканския хълм, където трябваше да понесе определеното му наказание — да бъде разпнат на кръст. Войниците се учудваха на тълпата, която се бе събрала пред затвора, защото според тях смъртта на един обикновен човек, и при това чужденец, не трябваше да възбуди такова любопитство. Те не разбираха, че това шествие се състоеше не от любопитни, а от последователи, които желаеха да изпратят великия апостол до лобното място. Най-после се отвориха вратите на затвора и Петър се появи сред отряд преторианци. Слънцето вече бе се наклонило малко към Остия, денят беше тих и ясен. На Петър, поради старостта му, не беше наложено да си носи сам кръста, тъй като смятаха, че той не ще може да го вдигне, нито му бяха сложили вила на шията, за да не се затруднява при ходенето. Той вървеше свободен и вярващите можеха да го виждат добре. В оня миг, когато неговата бяла глава се показа сред железните войнишки шлемове, в множеството се разнесе плач, но той престана почти веднага, защото лицето на стареца беше толкова спокойно и сияеше от такава радост, че всички разбраха, че не някаква жертва отива на гибел, а един победител извършва триумфалния си поход.

И наистина беше така. Риболовецът, обикновено покорен и приведен, сега вървеше изправен, по-висок на ръст от войниците, пълен с достойнство. Никога във фигурата му не бяха виждали толкова величие. Можеше да се помисли, че минава някакъв владетел, обкръжен от народ и войници. От всички страни се чуваха гласове: „Ето, Петър отива при господа.“ Всички сякаш забравиха, че го чакат мъки и смърт. Вървяха в тържествена вглъбеност, но спокойни и чувстваха, че от смъртта на Голгота досега не бе станало нищо равно на нея по величие и че както Христовата смърт беше изкупление, за целия свят, така Петровата ще бъде изкупление за този град.