Хенрик Сенкевич - Quo vadis

По пътя хората, като виждаха стареца, се спираха учудени, а вярващите слагаха ръце на раменете им и говореха със спокойни гласове: „Вижте как умира праведникът, който познаваше Христа и проповядваше любов между хората.“ А минувачите се замисляха и отминаваха, казвайки на себе си: „Наистина, този не може да е бил неправеден!“

По пътя утихнаха крясъците и уличните викове. Шествието минаваше между новопостроени домове, край белите колони на храмовете, над чиито фронтони беше надвиснало небето, дълбоко, успокоено и синьо. Вървяха в тишина: понякога само подрънкваха оръжията на войниците или се чуваше молитвен шепот. Петър слушаше молитвите и лицето му просияваше от все по-голяма радост, защото погледът му едва можеше да обхване хилядите последователи. Чувстваше, че е завършил делото си и вече знаеше, че правдата, която той бе проповядвал цял живот, ще залее всичко като вълна и че вече нищо няма да може да я спре. И мислейки така, той отправяше погледи нагоре и казваше: „Господи, ти ми заповяда да покоря този град, който владее света, и го покорих. Заповяда ми да основа в него твоята столица и я основах. Сега той е твой град, господи, а аз ида при тебе, защото съм много отруден.“

И като минаваше край храмовете, той казваше: „Христови храмове ще бъдете вие.“ А като гледаше множеството хора наоколо, той им говореше: „Христови слуги ще бъдат вашите деца.“ И вървеше с чувството, че е завършил своето завоевание, със съзнание за своята заслуга, със съзнание за силата си, успокоен, велик. Войниците го преведоха през Триумфалния мост 28 28 Pons Triumphalis. , давайки по този начин, без да съзнават, символично свидетелство за неговия триумф, и го заведоха по-нататък към Наумахия и цирка. Последователите от другата страна на Тибър се присъединиха към шествието и множеството стана още по-голямо. Центурионът, който командваше преторианците, се досети най-после, че откарва навярно някакъв виден жрец, заобиколен от своите последователи, и се обезпокои поради твърде малкия брой на войниците. Обаче нито един вик на възмущение или ярост не се чуваше в тълпата. Лицата бяха завладени от величието на този миг, тържествени и в същото време пълни с очакване, тъй като някои вярващи, като си спомняха, че при Христовата смърт земята се разтворила от ужас, а мъртвите ставали из гробовете, мислеха, че и сега може би ще има някакви поличби, след които няма да се забрави през вековете смъртта на апостола. Други дори си казваха: „А може би Господ ще избере Петровия час, за да слезе от небето, както е обещал, и да съди света!“ При тази мисъл те се уповаваха на милосърдието на Спасителя.

Но наоколо беше спокойно. Хълмовете сякаш се припичаха на слънцето и си почиваха. Шествието най-после спря между цирка и Ватиканския хълм. Войниците се заловиха сега да копаят дупка за кръста, други сложиха на земята кръста, чуковете и гвоздеите и чакаха, докато бъдат завършени приготовленията. А множеството, тихо и съсредоточено, коленичи наоколо.

Апостолът се обърна за последен път към града. Главата му бе озарена от лъчи и златен блясък. Нататък някъде, малко по-ниско, блестеше Тибър; на другия бряг се виждаше Марсово поле, по-нагоре мавзолеят на Август, по-долу огромните бани, които строи, още по-долу театърът на Помпей, а зад тях, отчасти закрити от други постройки, стените на Септима Юлия, много струпани портици, храмове, колони здания, и най-после там, в далечината, хълмовете, покрити с къщи, огромният човешки мравуняк, чиито покрайнини се губеха в синя мъгла, това гнездо на престъпления, но и на сила, на безумие, но и на ред, което оглавяваше света, негов угнетител, но заедно с това и негов закон и мир, всемогъщо, непобедимо, вечно.

Петър, заобиколен от войниците, гледаше града тъй, както един владетел би гледал своето наследено царство. И му говореше: „Ти си изкупен и си мой.“ И никой, не само между войниците, които копаеха дупката за кръста, но дори и между последователите, не можеше да се досети, че всъщност сред тях е истинският владетел на града и че ще преминат цезарите, ще отминат вълните на варварите, ще отлетят векове, а този старец ще остане да властва тук вечно.

Слънцето все повече клонеше към Остия и стана голямо и червено. Цялата западна страна на небето пламна в безкраен блясък. Войниците се приближиха към Петър, за да го съблекат.

Но той, както се молеше се изправи изведнъж и издигна високо ръка. Палачите се спряха, сякаш сепнати от неговата осанка, вярващите също затаиха дъх, като мислеха, че той иска да говори, и настана пълна тишина.