Хенрик Сенкевич - Quo vadis

И той се съсредоточи, смаза в себе си съмнението, заключи цялото си същество в една дума: „Вярвам!“ и чакаше чудо.

Но така както силно изопната струна се къса, така и той беше сломен от душевното напрежение. Мъртвешка бледост покри лицето му и тялото му започна да се вдървява. Стори му се, че молитвата му е чута и че ето сега той умира. Стори му се, че Лигия сигурно вече е умряла и че Христос ги прибира по този начин при себе си. Арената, белите тоги на неизброимите зрители, светлината на хилядите лампи и факли — всичко заедно изчезна от погледа му.

Ала тази слабост не трая дълго. След малко той се съвзе, всъщност свести го тропането на изгубилия търпение народ.

— Ти си болен — каза му Петроний. — Заповядай да те отнесат в къщи.

И без да обръща внимание какво ще каже цезарят, той стана, за да подкрепи Виниций и да излезе заедно с него. Сърцето му бе изпълнено с жалост, а го дразнеше непоносимо и това, че цезарят гледаше през смарагда си Виниций, наблюдавайки със задоволство страданието му, може би с намерение да го опише после в патетични строфи и да спечели аплодисментите на слушателите.

Виниций поклати отрицателно глава. Той можеше да умре в този амфитеатър, но не можеше да излезе от него. Нали представлението можеше да започне всеки миг.

Наистина в същия миг префектът на Рим размаха пред себе си червена кърпичка, а при тоя знак издрънчаха синджирите на вратите срещу подиума на цезаря и от тъмния отвор излезе на ярко осветената арена Урс.

Исполинът примигваше с очи, зашеметен от силната светлина, след това излезе в средата на арената, като се оглеждаше наоколо, сякаш искаше да разбере какво го очаква. На всичките августиани и на повечето зрители беше известно, че това е човекът, който беше удушил Кротон, затова, след като се появи, по всички редове се разнесе шепот. В Рим не липсваха гладиатори, много по-едри от обикновената човешка мярка, но очите на квиритите още не бяха виждали такъв. Касий, който седеше на подиума зад цезаря, изглеждаше нищожен пред тоя лигиец. Сенаторите, весталките, цезарят, августианите и народът гледаха с възхищение на познавачи и страстни любители неговите могъщи, дебели като стълбове бедра, гърдите му, подобни, на два съединени щита, и херкулесовските му ръце. Шепотът се усилваше всеки миг. За тези тълпи нямаше по-голяма наслада от тая да видят такива мускули в действие, в напрежение и борба. Скоро шепотът се замени с викове и трескави въпроси къде живее племето, което ражда такива великани, а той стоеше в средата на амфитеатъра гол, подобен по-скоро на каменен колос, отколкото на човек, със съсредоточено, но тъжно лице на варварин и като виждаше арената празна, учудено поглеждаше ту цезаря, ту решетките на куникулите, откъдето очакваше да се появят палачите.

В оня миг, когато излизаше на арената, неговото сърце на простодушен човек за последен път трепна от надеждата, че може би го чака кръст, но като не видя нито кръст, нито изкопани дупки в земята за поставяне на кръст, помисли, че не е достоен за тази милост и че трябва да умре по друг начин, сигурно от зъбите на зверовете.

Беше беззащитен и реши да загине, както подобава на един последовател на Агнеца — спокойно и търпеливо. А дотогава искаше да се помоли на Спасителя и като коленичи на арената, скръсти ръце и вдигна очи към звездите, които трепкаха над цирка.

Тая поза не се хареса на тълпите. Те бяха видели доста християни да умират като овце. Разбраха, че ако исполинът не пожелае да се брани, зрелището ще пропадне. Тук-там се чуха подсвирквания. Някои почнаха да викат мастигофорите, които имаха за задача да бият жертвите, ако не искат да се борят. Обаче след миг всичко утихна — никой не знаеше какво очаква исполина и дали той няма да се бори, когато срещне очи в очи смъртта.

И наистина, не чакаха дълго. Изведнъж се разнесоха пронизителни звуци на медни тръби. След тоя сигнал се отвориха решетките срещу подиума на цезаря и на арената изскочи сред крясъците на бестиариите чудовищен германски див бик, който носеше на главата си голо женско тяло.

— Лигия! Лигия! — извика Виниций.

След това хвана с ръце косите си при слепите очи, сви се от ужас, като човек, който е почувствал в тялото си острието на копие, и с прегракнал нечовешки глас започна да повтаря:

— Вярвам! Вярвам!… Христе! Извърши чудо!

И не усети дори, че в тоя миг Петроний му покри главата с тогата. Струваше му се, че смъртта или страданието му засланят очите. Не гледаше, не виждаше. Обхвана го чувството на някаква празнота. В главата му не остана нито една мисъл, само устните му повтаряха като в унес: