Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Четирима витинци носеха внимателно Лигия към дома на Петроний; а Виниций и Урс вървяха отстрани. Бързаха да я предадат колкото може по-скоро в ръцете на гръцкия лекар. Вървяха мълчаливо, защото след събитията през днешния ден не можеха да говорят. И досега Виниций сякаш не беше в пълно съзнание. Повтаряше си, че Лигия е спасена, че не я заплашва вече нито затвор, нито смърт в цирка, че нещастията им бяха се свършили веднъж за винаги и че той я прибира в къщи, за да не се раздели повече с нея. И все пак му се струваше, че това е по-скоро начало на някакъв друг живот, отколкото действителност. От време на време се навеждаше над откритата лектика, за да гледа това любимо лице, което на лунната светлина изглеждаше като упоено, и си повтаряше: „Това е тя! Христос я спаси!“ Спомняше си също, че в сполиариума, където двамата с Урс отнесоха Лигия от арената, дойде някакъв непознат нему лекар и го увери, че момичето е живо и ще живее. При тази мисъл радостта напираше в гърдите му толкова силно, че в някои мигове той отмаляваше и се опираше о ръката на Урс, нямайки сили да върви сам. А Урс гледаше към осеяното със звезди небе и се молеше.

Вървяха бързо по улиците, издигнатите неотдавна бели къщи блестяха на лунната светлина. Градът беше пуст. Тук-там само групички хора, окичени с бръшлян, пееха и танцуваха пред колонадите под звуците на флейти, радвайки се на чудната нощ и на празничните дни, които бяха започнали с началото на игрите. Едва когато вече наближиха дома на Петроний, Урс престана да се моли и заговори тихо, сякаш се боеше да не събуди Лигия:

— Господарю, Спасителя я отърва от смъртта. Като я видях на рогата на бика, чух глас: „Защити я!“, и това сигурно беше гласът на Агнеца. Тъмницата ми изяде силите, но той ми ги възвърна в тая минута и пак той накара този немилосърден народ да се застъпи за нея. Да бъде волята му!

А Виниций отвърна:

— Да бъде благословено името му!…

Но не можа да промълви нито дума повече, защото изведнъж усети, че ридание дави гърдите му. Обхвана го неудържимо желание да се простре на земята й да благодари на Спасителя за чудото и за милосърдието.

В това време вече стигнаха в къщи. Слугите, предупредени за пристигането им от специално изпратен роб, се струпаха да ги посрещнат: Павел от Тарс беше покръстил повечето от тези хора в Анций. Нещастията на Виниций им бяха добре известни, затова, като видяха жертвите, изтръгнати от злобата на Нерон, радостта им беше огромна и стана още по-голяма, когато лекарят Теокъл прегледа Лигия и заяви, че не е наранена и след като мине слабостта от треската в затвора, тя ще оздравее напълно.

Лигия се свести още същата нощ. Когато се събуди във великолепния кубикулум, осветен от коринтски лампи и изпълнен с аромат на вербена, тя не знаеше къде е и какво става с нея. Последното нещо, което помнеше, беше мигът, когато я завързваха за рогата на спънатия със синджири бик, а сега, виждайки над себе си лицето на Виниций, осветено от мека светлина, помисли, че навярно не са вече на земята. В изтощената й глава мислите бяха още объркани; стори й се естествено, че на път за небето са се спрели някъде поради умората от преживените страдания и слабостта й. Като не усещаше никаква болка, тя се усмихна на Виниций и искаше да го попита къде се намират, ала от устата й излезе само тих шепот, в който Виниций едва можа да долови своето име.

И той коленичи до нея и като положи леко ръка на челото й, каза:

— Христос те спаси и те върна при мене!

Устните й помръднаха отново в непонятен шепот, но след миг клепките й се затвориха, гърдите й се надигнаха от лека въздишка и тя се унесе в дълбок сън, който лекарят Теокъл очакваше и след който според него тя щеше да оздравее.

А Виниций остана при нея, коленичил и потънал в молитви. Душата му се разтапяше от толкова огромна обич, че той се забрави съвсем. Няколко пъти Теокъл влиза в кубикулума и няколко пъти иззад привдигнатата завеса се показваше златокосата глава на Евника; накрая и жеравите, отглеждани из околните градини, известиха с крясъците си началото на деня, а той все още прегръщаше мислено нозете на Христос, без да вижда и чува какво става около него, със сърце, превърнато в жертвен благодарствен пламък, обхванат от възторга потънал в блаженство, сякаш приживе се беше възнесъл на небето.

Петроний, след освобождението на Лигия, не искаше да дразни цезаря, затова го последва с другите августиани в Палатин. Искаше да чуе за какво ще говорят там, а най-вече да се убеди дали Тигелин няма да скрои нещо ново, за да погуби девойката. Наистина сега и тя, и Урс бяха донякъде под закрилата на народа и никой не можеше да вдигне ръка на тях, без да предизвика смутове, но Петроний знаеше каква ненавист изпитва към него всевластният префект на преторията и допускаше, че като не може да го засегне направо, той ще се помъчи по някакъв начин да отмъсти на племенника му.