Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Нерон беше гневен и сърдит, тъй като представлението не завърши така, както той желаеше. Отначало императорът не искаше и да погледне Петроний, но той, без да губи хладнокръвие, се приближи до него с цялата непринуденост на arbiter elegantiarum и му каза:

— Знаеш ли, божествени, какво ми мина през ума? Напиши песен за девойката, която владетелят на света заповяда да бъде освободена от рогата на дивия бик и я предава на любимия й. Гърците имат чувствителни сърца, сигурен съм, че такава песен ще ги очарова.

Въпреки че Нерон беше раздразнен, тая мисъл му допадна по две причини: първо, като тема за песен и, второ, в тая песен можеше сам да прослави себе си като великодушен владетел на света. Погледна за миг Петроний и каза:

— Да! Може би си прав? Но уместно ли е да възпявам собствената си доброта?

— Не е нужно да се назоваваш в песента. И без това всеки в Рим ще отгатне за какво става дума, а от Рим мълвата се разнася по целия свят.

— Сигурен ли си, че това ще се хареса в Ахея?

— Кълна се в Полукс! — извика Петроний.

И си отиде доволен, тъй като сега бе вече сигурен, че Нерон, целият живот на когото беше едно приспособяване на действителността към литературните му замисли, не ще пожелае сам да си развали този сюжет, а така щеше да свърже и ръцете на Тигелин. Това не промени обаче намерението му да изпрати Виниций вън от Рим веднага щом Лигия оздравее. Затова, като го видя на другия ден, той му каза:

— Заведи я в Сицилия. Стана така, че от страна на цезаря не ви заплашва нищо, но Тигелин е готов да използва дори отрова, ако не от омраза към вас, то към мене.

Виниций се усмихна и отговори:

— Тя беше на рогата на дивия бик и все пак Христос я запази.

— Тогава го почети и му принеси хекатомба — отговори отсянка на раздразнение Петроний, — но не го карай да я спасява втори път. Нали помниш как Еол приел Одисей, когато той се върнал да го моли повторно за благоприятен вятър? Божествата не обичат да се повтарят.

— Когато й се възвърне здравето — отговори Виниций, — ще я заведа у Помпония Грецина.

— И добре ще сториш, защото Помпония лежи болна. Каза ми го един роднина на Авъл, Антистий. Тук в това време ще станат такива неща, че хората ще забравят за вас, а днес най-щастливи са тия, които са забравени. Нека Фортуна ви бъде слънце през зимата и сянка през лятото.

Като каза това, Петроний остави Виниций да се радва на щастието си, а сам отиде да разпита Теокъл за здравето на Лигия.

Но нея вече не я заплашваше опасност. Изтощението след треската в тъмницата, отровният въздух и несгодите в подземието биха я доубили, но сега я обкръжаваха най-нежни грижи и не само изобилие, но и разкош. По нареждане на Теокъл след два дни започнаха да я изнасят в градината около вилата, където тя оставаше дълго. Виниций украсяваше лектиката й с анемони, а най-вече с ириси, за да й напомнят атриума в дома на Авъл. Неведнъж, скрити в сянката на клонестите дървета, те се държаха за ръце и разговаряха за миналите страдания и тревоги. Лигия му казваше, че Христос нарочно го е превел през страданието, за да промени душата му и да я възвиси към себе си, а пък той чувстваше, че това е истината и че в него не е останало нищо от предишния патриций, който не признаваше никакъв друг закон освен своите собствени страсти. Но в тия спомени нямаше нищо горчиво и на двамата им се струваше, че цели години са преминали над главите им и че това страшно минало лежи вече далече зад тях. А заедно с това ги обгръщаше спокойствие, каквото не бяха изпитвали досега. Някакъв нов живот, някакво неизразимо върховно блаженство идваше към тях и ги завладяваше. В Рим цезарят можеше да си беснее и да изпълва целия свят с тревога, но те, чувствайки над себе си стократно по-могъща закрила, не се страхуваха вече нито от неговата омраза, нито от безумствата му, сякаш той вече не беше господар на живота или смъртта им. Веднъж, при залез слънце, те чуха рев на лъвове и на други диви зверове, който идваше от далечни вивариуми. Някога този далечен отглас като лоша прокоба изпълваше с тревога Виниций. Сега те се спогледаха усмихнато, а после вдигнаха очи към вечерната заря. Лигия беше все още много слаба и не можеше да ходи сама; понякога тя заспиваше сред тишината на градината, а той бдеше над нея и като се вглеждаше в унесеното й в сън лице, неволно си мислеше, че това не е вече онази Лигия, която бе срещнал в дома на Авъл. Наистина затворът и болестта малко бяха угасили нейната красота. Тогава, когато той я виждаше в семейството на Авъл, и по-късно, когато отиде в дома на Мириам; за да я отвлече, тя беше прекрасна, прекрасна като статуя и като цвят едновременно; сега лицето й беше станало почти прозрачно, ръцете й бяха изтънели, тялото отслабнало от болестта, устните й побледнели и очите й дори изглеждаха по-малко лазурни от преди. Златокосата Евника, която й носеше цветя и скъпи тъкани, за да й покрива нозете, до нея приличаше на кипърска богиня. Естетът Петроний напразно се мъчеше да открие в нея предишната съблазнителност, вдигаше рамене и си мислеше, че тая сянка от Елисейските полета не е струвала толкова усилия, толкова страдания и мъки, които едва не изсмукаха живота на Виниций. Но Виниций, който сега обичаше душата й, я обичаше още повече и когато бдеше над нея и съня й, струваше му се, че бди над целия свят.