Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Неизвестността, очакването и любопитството вълнуваха всички. Цезарят дойде по-рано от друг път и с идването му започна пак да се шепне, че сигурно ще стане нещо необикновено, тъй като Нерон дойде не само с Тигелин и Ватиний, но и с Касий, грамаден на ръст центурион с огромна сила, когото вземаше със себе си в случай на нужда от защита; например при нощните си похождения в Субура, където си устройваше забавление, наричано сагация; то се състоеше в подхвърляне върху войнишко наметало на срещнати по пътя момичета. Забелязаха също, че в самия амфитеатър бяха взети известни предпазни мерки. Преторианската стража беше увеличена, при това командваше я не центурион, а трибун, Субрий Флавий, известен досега със сляпата си привързаност към Нерон. Тогава разбраха, че цезарят искаше за всеки случай да се осигури срещу някоя отчаяна постъпка на Виниций и любопитството порасна още повече.

Всички погледи се обръщаха с напрегнато внимание към мястото, дето седеше нещастният влюбен. А той, страшно бледен, с чело, оросено от пот, беше несигурен, както и другите зрители, но разтревожен до глъбините на душата си. Петроний, понеже сам не знаеше какво точно щеше да стане, не му беше казал нищо, само го попита, като се върна от Нерва, готов ли е за всичко, а след това — дали ще присъства на зрелището. Виниций отговори на двата въпроса: „Да!“, но заедно с това тръпки полазиха по тялото му, тъй като допусна, че Петроний не пита без причина. Самият той от известно време сякаш живееше половин живот, сякаш се беше предал на смъртта и беше готов на смърт заради Лигия, тъй като смъртта щеше да бъде за тях двамата освобождение и съединение, но сега той разбра, че едно е да мислиш отдалеч за последната минута като за спокойно заспиване, а друго е да отидеш да гледаш мъченията на същество, за тебе по-скъпо от живота. Всички мъки, преживени преди, се пробудиха отново. Притихналото отчаяние започна пак да крещи в душата му. Обхвана го предишното желание да освободи на всяка цена Лигия. Още сутринта искаше да се промъкне в куникулите, за да се убеди дали Лигия е там, но преторианските стражи пазеха всички входове и заповедите бяха толкова строги, че войниците, познатите дори, не се трогнаха нито от молби, нито от злато. Струваше му се, че неизвестността ще го убие, преди да види зрелището. Някъде дълбоко в сърцето му все още трептеше надеждата, че може би Лигия не е в амфитеатъра и че всички страхове са напразни. Имаше минути, когато той се вкопчваше в тази надежда с всички сили. Казваше си, че Христос ще я вземе от затвора, но че не ще допусне да я измъчват в цирка. По-преди беше готов да приеме всяко решение на неговата воля, но сега, когато, отблъснат от вратите на куникулите, се върна на мястото си в амфитеатъра и когато разбра от любопитните погледи, които се насочваха към него, че най-страшните предположения могат да бъдат верни, започна да го моли в душата си за спасение с пламенност, прилична почти на заплаха. „Ти можеш! — повтаряше той, стискайки конвулсивно ръце. — Ти можеш!“ Преди това не беше и помислял, за тази минута, когато се превърне в действителност, ще бъде толкова страшна. Но сега не разбираше какво става с него, струваше му се, че ако види мъките на Лигия, обичта му ще се превърне в ненавист, а вярата му — в отчаяние. И в същото време се ужасяваше от това чувство, тъй като се боеше да не оскърби Христос, когото молеше за милост и за чудо. Вече не се молеше за живота й, а само искаше тя да умре, преди да я изведат на арената; и от бездънната пропаст на страданието си повтаряше: „Ме ми отказвай поне това, а аз ще те обикна повече, отколкото съм те обичал досега.“ Най-после мислите му се разпиляха като вълни, подгонени от буря. Пробуждаше се в него жажда за отмъщение и кръв. Обзе го безумно желание да се хвърли върху Нерон и да го удуши пред всички зрители, а в същото време чувстваше, че с тази жажда за отмъщение отново оскърбява Христа и нарушава неговите повели. Понякога в главата му проблясваше надежда, че всичко това, пред което трепереше душата му, може още да бъде предотвратено от всемогъщата и милосърдна ръка, обаче тези проблясъци угасваха в същия миг сред безкрайни огорчения при мисълта, че онзи, който би могъл с една дума да събори тоя цирк и да спаси Лигия, все пак я е изоставил, въпреки че тя се уповаваше на него и беше го обикнала с всичката сила на своето чисто сърце. И мислеше след това, че ето тя лежи там в тъмния куникулум, слаба, беззащитна, напусната, оставена на милостта и жестокостта на озверените стражи, догарят последните мигове на живота й, а той трябва безпомощно да чака в тоя страшен амфитеатър, без да знае какво мъчение е измислено и какво ще видят очите му в следващия миг. Най-после както давещият се лови за сламка, така и той се вкопчи в мисълта, че все пак само с вяра може да я спаси. Тъй или иначе, оставаше само тоя единствен начин. Нали Петър казваше, че с вяра може да се измести земята от основите й!