Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Виниций, колкото и да се натъжи, че Петър, комуто беше толкова задължен, няма да го придружи, му благодари и се обърна към стария апостол с последна молба.

— Знам къде е жилището на Лигия — каза той — и сам бих могъл да отида при нея и да запитам, както е обичаят, ще се омъжи ли за мене, ако душата ми стане християнска, но предпочитам да те помоля, апостоле: позволи ми да я видя или сам ме заведи при нея. Не зная колко време ще остана в Анций, освен това не забравяйте, че при цезаря никой не е сигурен за утрешния ден. Петроний ми каза, че там аз няма да бъда в безопасност. Нека преди това я видя, нека наситя очите си и да я попитам ще забрави ли злото и ще сподели ли с мен доброто.

Апостол Петър се усмихна добродушно и каза:

— Кой може да ти откаже тая заслужена радост, сине мой?

Виниций не можеше вече да сдържа препълненото си с радост сърце и отново се наведе към ръцете на апостола, който докосна главата му и каза:

— Не се страхувай от цезаря, защото ти казвам, че косъм няма да падне от главата ти.

След това той изпрати Мириам при Лигия, като й поръча да не й казва кого ще намери сред тях, за да изпита девойката по-голяма радост.

Тъй като не беше далеч, след малко събраните в стаята видяха в градинката, сред миртите, Мириам да води Лигия за ръка.

Виниций искаше да ги посрещне, но като видя любимото момиче, щастието отне силите му — той стоеше с туптящо сърце, с притаен дъх, едва се държеше на крака и сто пъти по-развълнуван от оня миг, когато за пръв път в живота си чу стрелите на партите да свистят край главата му.

Тя влезе бързо, без да подозира нещо, а когато го видя, се вкамени. Лицето й се зачерви и силно побледня, а след това огледа с учудени и изплашени очи всички в стаята.

Наоколо тя видя ясни и пълни с доброта погледи, а апостол Петър се доближи до нея и каза:

— Лигия, обичаш ли го още?

Настана кратко мълчание. Устните й затрепераха като на дете, което се готви да заплаче и което, чувствайки се виновно, вижда, че трябва да признае вината си.

— Отговори — каза апостолът.

Като се наведе към коленете на Петър, тя прошепна смирено и боязливо:

— Да…

— Виниций веднага коленичи до нея, а Петър сложи ръцете си на главите им и каза:

— Обичайте се в името на господа и за негова слава, защото няма грях във вашата любов.

Разхождаха се в градината и Виниций й разправяше с кратки, но изтръгнати от дъното на сърцето му думи всичко, което преди малко призна пред апостолите за тревогите в душата си, за промените, които са станали с него, и най-после за оная неизмерима тъга, която почернила живота му, откакто Лигия напуснала жилището на Мириам. Той призна пред Лигия и това, че е искал да я забрави, но не е могъл. Мислел за нея по цели дни и нощи. Напомняло му за нея и онова изплетено от чимширови клонки кръстче, което тя му остави и което поставил в ларариума и почитал като нещо божествено. Тъгувал все по-силно, защото любовта му била по-силна от него и още в дома на Авъл завладяла цялата му душа… На другите парките предат нишките на живота, а неговата я изпредоха любовта, тъгата и скръбта. Постъпките му бяха лоши, но причина за тях бе пак любовта. Той я обичал у Авъл и на Палатинския хълм, обичал я и когато я видял в Остриан да слуша думите на Петър, и когато отишъл с Кротон да я грабне, обичал я и когато тя стояла до леглото му, и когато го напуснала. Ето, беше дошъл Хилон, който открил жилището й и го посъветвал да я отвлекат, но той предпочел да накаже Хилон и да отиде при апостолите да моли за истината и за нея… Нека бъде благословена минутата, когато му е дошла наум тая мисъл, защото той е вече при нея и тя не ще избяга от него, както последния път избяга от жилището на Мириам.

— Аз не избягах от теб — каза Лигия.

— Тогава защо го стори?

Тя го погледна със сините си като ирис очи, а след това наведе срамежливо глава и отвърна:

— Ти знаеш…

Виниций млъкна за момент от изблик на щастие, а след това отново започна да говори как постепенно му се отворили очите и той разбрал, че тя се отличава напълно от римлянките и че прилича може би само на Помпония. Всъщност той не можеше да й обясни добре, защото сам не си даваше сметка за това, което чувстваше: че в нея се е родила някаква нова красота, каквато дотогава не е имало на света и която е не само пластична, но и духовна. Той й каза, и това я зарадва много, че я обикнал защото е бягала от него, и че тя ще бъде светиня в дома му.

Виниций хвана ръцете й и вече нямаше сили да говори, а само я гледаше възторжено като отново намерено щастие и повтаряше името й, сякаш искаше да се увери, че вече я е открил и че е при нея: