Хенрик Сенкевич - Quo vadis

В главата на Виниций нахлу кръв. Изкушението още веднъж разтърси цялото му същество. Да. Това е начинът, и тоя път сигурен. Щом Лигия влезе в къщата му, кой тогава ще успее да му я отнеме? Щом веднъж Лигия стане негова любовница, какво ще й остане друго, освен да бъде такава завинаги? И нека пропаднат всички учения! Какво значение имат тогава за него християните с тяхното милосърдие и мрачна вяра? Нима не е време да започне да живее както всички? Какво ще прави после Лигия и как ще свърже съдбата си с учението, което изповядва, това също е второстепенна работа. Това са неща без значение! Важното е, че тя ще бъде негова, и то още днес. А не се знае дали в душата й това учение ще устои пред новия за нея свят, пред удоволствията и наслажденията, на които неволно ще се поддаде! И това може да стане още днес. Достатъчно е да задържи Хилон и на мръкване да заповяда. А след това — безкрайна радост! „Какъв беше животът ми? — мислеше Виниций. — Страдание, неудовлетворена страст и безкраен наниз от въпроси, останали без отговор.“ Така всичко ще се разреши и ще се свърши. Спомни си, че той й се закле да не вдигне ръка срещу нея. Но в какво се закле? Не в боговете, защото в тях вече не вярваше, не и в Христа, защото в него още не беше повярвал. Пък най-после, ако се почувства обидена, ще се ожени за нея и така ще я възнагради за обидата. Да, той се чувства задължен да стори това, защото тя му спаси живота. Той си спомни деня, в който, заедно с Кротон, попадна под нейната закрила; спомни си вдигнатия над него юмрук на Урс и всичко, което стана след това. Видя я наведена над леглото му, облечена в робско облекло, красива като богиня, блага и обожавана. Погледът му неволно се отправи към ларариума и към кръста, който тя му бе оставила, когато си беше тръгнала. Нима за всичко това той ще й заплати с нов удар? Нима ще я влачи за косите из кубикулума като робиня? И как би могъл да направи това, когато не само я желаеше, но я и обичаше, обичаше я затова, че е такава, каквато е. Той веднага почувства, че не е достатъчно само да я има в къщата си, не е достатъчно да я прегърне насила, а че любовта му иска нещо повече — нейното съгласие, нейната любов и душа. Да бъде благословен покривът му, ако тя влезе под него доброволно, да бъде благословен тоя миг, да бъде благословен денят и животът. Тогава щастието им щеше да бъде неизчерпаемо като море и ярко като слънцето. Да я грабне пак насила, това значеше да загуби навеки щастието, а също и да унищожи, оскверни и очерни най-скъпото и единственото любимо същество в неговия живот.

И като помисли за това, обзе го страх. Той погледна Хилон, който се взираше в него и пъхнал ръце под дрипите, се чешеше неспокойно; след това изпита непреодолимо отвращение и желание да стъпче предишния си помощник тъй, както се тъпче мръсен червей или отровна змия. След миг Виниций вече знаеше какво трябва да прави. Но той не знаеше мярка в нищо и следвайки своята сурова римска натура, обърна се към Хилон и каза:

— Няма да направя това, което ме съветваш, но за да не си отидеш без наградата, която заслужаваш, ще заповядам да ти ударят триста тояги в моя домашен ергастулум.

Хилон побледня. Красивото лице на Виниций изразяваше такава студена жестокост, та не можеше нито за миг да се надява, че обещаната награда е само лоша шега.

Той падна веднага на колене, сви се и започна да плаче с пресеклив глас:

— Как така, царю персийски? За какво?… О, пирамидо на благоволението! Колос на милосърдието! За какво?… Аз съм стар, гладен, сиромах… Служих ти… Така ли се отплащаш?…

— Както ти на християните — отвърна Виниций. И извика своя диспенсатор.

Хилон се хвърли в краката му, обхвана ги конвулсивно и викаше с мъртвешки бледо лице:

— Господарю, господарю!… Аз съм стар! Петдесет, не триста… Петдесет са достатъчни!… Сто, не триста!… Милост! Милост!

Виниций го ритна с крак и даде заповед. За миг след диспенсатора влязоха двама силни квади, грабнаха Хилон за остатъците от косата му, обвиха главата му със собствените му дрипи и го повлякоха към ергастула.

— В името на Христа!… — викаше гъркът на вратата към коридора.

Виниций остана сам. Издадената заповед го възбуди и оживи. Правеше усилие да събере разсеяните си мисли и да ги подреди. Почувства голямо облекчение, а победата, която удържа над себе си, го ободри. Струваше му се, че е направил голяма крачка към Лигия и че затова трябва да получи някаква награда… В първия миг дори не му дойде на ум колко несправедливо постъпи с Хилон, като заповяда да го бият за същото, за което по-рано го възнаграждаваше. Душата му беше все още римска дотолкова, че Виниций не можеше да го боли за чуждото страдание и да обърне внимание на някакъв си нищожен грък. Ако беше помислил за това, той пак щеше да реши, че е постъпил правилно, като е заповядал да накажат подлеца. Но той мислеше за Лигия и й казваше: „Няма да ти заплатя за доброто със зло; ако пък някога научиш как постъпих с тоя, който искаше да ме накара да вдигна срещу теб ръка, ще ми бъдеш благодарна.“ Тук той се замисли дали Лигия би одобрила постъпката му с Хилон. Впрочем учението, което тя изповядваше, препоръчваше да се прощава; нали християните простиха на тоя нещастник, макар че имаха сериозен повод за отмъщение. Чак сега в душата му отекна викът: „В името на Христа!“ Спомни си, че с такъв вик Хилон се отърва от ръцете на лигиеца, и реши да му прости останалото наказание.