Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Когато и те бяха на привършване, Мейтланд, юнгата, се обърна към господин Уилъби, който както винаги клечеше до мачтата, стиснал чаша до гърдите си.

— Как така дойде от Китай, Уилъби? — попита любопитно Мейтланд. — Виждал съм съвсем малко китайски моряци, макар че хората казват, че в Китай има страшно много народ. Толкова ли е хубаво там, че никой не иска да го напуска?

Китаецът се поколеба, но изглеждаше леко поласкан от интереса. С още малко поощрение той се съгласи да разкаже как е напуснал родината си — трябваше само Джейми да превежда, защото неговият английски не бе подходящ за тази задача. Джейми с радост се съгласи, седна до него и наклони глава да слуша.

— Аз бях мандарин — започна господин Уилъби с гласа на Джейми, — образован мандарин с поетическа дарба. Носех копринена роба, бродирана с много цветове, и отгоре синята копринена роба на учен, със знака на моя занаят на гърдите и на гърба — фън хуан — огнена птица.

— Мисля, че означава феникс — добави Джейми, като се обърна към мен, преди да насочи вниманието си към търпеливо чакащия господин Уилъби, който веднага започна да говори:

— Роден съм в Пекин, Императорския град на Сина на Небесата…

— Така наричат техния император — прошепна ми Фъргъс. — Каква дързост, да сравняват краля си с Исус Христос!

— Шт — изшъткаха му няколко души, като се обърнаха възмутени към него. Той направи груб жест на Максуел Гордън, но замълча и се обърна към малката фигура, която клечеше до мачтата.

— Отрано разбрах, че имам литературна дарба, и макар че отначало не бях много умел с четката и мастилото, накрая с огромни усилия се научих да изразявам с четката идеите, които прелитаха като жерави през ума ми. И така ме забеляза У Сиен, мандарин от императорския двор, който ме взе да живея с него и надзираваше обучението ми.

— Издигах се бързо и преди да стана на двайсет и шест, вече имах топка от червен корал на шапката си. А после дойде лош вятър и пръсна семената на нещастието в моята градина. Може да ме е проклел някой враг или пък в арогантността си бях пропуснал да направя някое приношение — защото аз много почитах предците си, всяка година посещавах семейната гробница и палех пръчици в Залата на Предците…

— Ако и писанията му са толкова витиевати, без съмнение Синът на Небесата е изгубил търпение и го е хвърлил в реката — промърмори цинично Фъргъс.

— … но каквато и да е причината, моята поезия стигна до очите на Уан Мей, Втората съпруга на императора. Втората съпруга имаше голяма власт, защото бе родила четирима синове, и когато поиска да стана част от нейния двор, молбата ѝ бе изпълнена веднага.

— И какво му е лошото на това? — попита Гордън, като се наведе напред с интерес. — Определено си се издигнал, нали?

Господин Уилъби явно разбра въпроса, защото кимна към Гордън и Джейми започна да превежда:

— О, неизразима чест; щях да имам голяма къща в двореца и стража щеше да съпровожда моя паланкин, а пред мен щяха да носят троен чадър като символ на ранга ми, и вероятно дори щях да имам пауново перо на шапката си. Името ми щеше да е изписано със златни букви в Книгата на заслугите.

Малкият китаец замълча, почесвайки скалпа си. На обръснатата част вече бе набола коса и той приличаше по-скоро на тенис топка.

— Обаче има едно условие в императорския двор — всички служители на императорските съпруги трябва да са евнуси.

Ужасено ахване посрещна тези думи, следвано от оживени коментари и възклицания: „Боже, Господи!“ и „Жълти копеленца!“.

— Какво е евнух? — попита Марсали, изглеждаше объркана.

— Не ти трябва да знаеш, cherie — увери я Фъргъс, като я прегърна през раменете. — И ти си избягал, нали, mon ami ? — каза той на господин Уилъби с огромна симпатия. — И аз щях да направя същото, без съмнение!

— За мен щеше да е огромен позор да откажа императорския дар. И все пак… каква печална слабост… бях влюбен в една жена.

Чуха се съчувствени въздишки, защото повечето моряци бяха много романтични души, но господин Уилъби спря, дръпна Джейми за ръкава и му каза нещо.

— О, сбъркал съм — поправи го Джейми. — Казва, че не била „една жена“… просто жени, всички жени, или жените по принцип. Нали така? — погледна той към господин Уилъби.

Китаецът кимна доволно и се облегна назад. Луната беше почти пълна и достатъчно ярка, за да виждаме дребното му личице.

— Да — каза той чрез Джейми, — много мислех за жени; за изяществото и красотата им, разцъфващи като лотосов цвят, плаващи като цветче по вятъра. И безбройните им звуци, понякога като чуруликане на птички или песен на славеи; понякога като мучене на крави — добави с усмивка, която превърна очите му в процепи и разсмя слушателите му, — но дори това ми харесваше в тях.