Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Джейми се засмя и стана.

— О, да, сигурно е искал просто пера за писане. Хайде, сасенак. Помогни ми да си изсуша.

Той говореше шеговито, но още щом изрече това, лицето му застина. Погледна бързо към десния борд, където екипажът се караше и буташе над останките от акулата, а Фъргъс и Марсали предпазливо оглеждаха отрязаната глава, която зееше зъбата на палубата. После очите му срещнаха моите в съвършено разбиране.

След трийсет секунди бяхме в каютата му. Студените капки от косата му валяха по раменете и се плъзгаха по гърдите ми, но устата му беше гореща и нетърпелива. Твърдите извивки на гърба му сияеха топли през мократа риза върху тях.

— По дяволите! — каза той задъхано, като се отдръпна, за да свали панталоните си. — Господи, залепили са се за мен! Не мога да ги махна!

Сумтеше през смях и дърпаше вървите, но водата ги бе превърнала в неразрушим възел.

— Нож! — казах аз. — Къде има нож? — И аз изсумтях през смях, докато го гледах как трескаво се бори с мократа риза над панталоните. Започнах да ровя из чекмеджетата на писалището му и да разхвърлям листа хартия, шишенце с мастило, кутия с енфие — всичко друго, но не и нож. Най-близкото до нож беше пособието за отваряне на писма от слонова кост, което имаше формата на сочещ показалец.

Грабнах го и се опитах да отрежа вървите.

Той извика притеснено и отстъпи.

— Господи, внимавай, сасенак! Няма да ти е от полза, ако ме кастрираш, докато ми сваляш гащите!

Полуобезумели от желание, това ни се стори толкова смешно, че се превихме от смях.

— Ето! — Той ровеше из хаоса на койката си и извади триумфално кинжала. След миг вървите бяха прерязани и панталоните лежаха на пода.

Джейми ме сграбчи, вдигна ме и ме сложи на писалището, без да го е грижа за документите и перата. Вдигна полите ми на кръста, хвана ме за бедрата и почти се излегна над мен.

Сякаш хващаш саламандър — изгаряща жега под студен покров. Ахнах, когато краят на мократа му риза докосна голия ми корем, после ахнах отново, когато чух стъпки в коридора.

— Спри! — изсъсках в ухото му. — Някой идва!

— Твърде късно е — рече той задъхано. — Трябва да го направя, или ще умра.

Хвана ме, тласна безмилостно и аз захапах рамото му. Усетих вкус на сол и мокър лен, но той не гъкна. Два тласъка, три, краката ми бяха увити силно около него, викът ми потъваше в ризата му, и не ми пукаше кой може да дойде.

Той тласкаше бързо и дълбоко, отново, отново и отново, с гърлен победоносен звук в гърлото, треперещ в ръцете ми.

След две минути вратата се отвори. Инес огледа бавно бъркотията в стаята. Меките му кафяви очи плъзнаха от разхвърляното писалище към мен, която седях мокра и раздърпана, но все пак облечена, на койката, и спряха накрая върху Джейми, който се бе сгърбил на едно столче, все още с мократа риза и задъхан. Червенината бавно изтляваше на лицето му.

Ноздрите на Инес потрепнаха деликатно, но той не каза нищо. Влезе в каютата, кимна ми и се наведе под койката на Фъргъс, откъдето извади бутилка с бренди.

— За китаеца — каза ми той. — Че може да настине. — Обърна се към врата и спря, присвил замислено очи към Джейми.

— Няма да е зле господин Мърфи да ти направи малко бульон, Мак Дуб. Нали казват, че било опасно да настинеш след тежък труд? Не щеш да хванеш треска, нали? — В печалните кафяви дълбини проблесна дяволит блясък.

Джейми отметна назад мократа си солена коса и на лицето му се разля усмивка.

— О, да, ама ако стане тъй, Инес, поне ще умра щастлив.

На следващия ден разбрахме за какво му е бил пеликанът на господин Уилъби. Открих го на кърмата, птицата беше кацнала на един сандък до него, а крилете ѝ бяха привързани към тялото с ивици плат. Тя ме изгледа злобно с кръгли жълти очички и щракна предупредително с човка.

Господин Уилъби издърпваше въженце, на което бе закачена малка, гърчеща се лилава сепия. Откачи я и я поднесе пред пеликана, като каза нещо на китайски. Птицата го изгледа с дълбоко подозрение, но не помръдна. Той бързо хвана човката ѝ, отвори я и хвърли вътре сепията. Изненадан, пеликанът преглътна конвулсивно.

— Хао-ляо — похвали го господин Уилъби и го погали по главата. Видя, че го гледам, и ми кимна да се приближа. Аз го направих, без да откъсвам очи от кривата човка.

— Пин Ан — каза китаецът, като сочеше пеликана. — Кроткият. — Птицата вдигна малко гребенче от бели перца, сякаш наостри уши при произнасянето на името ѝ, и аз се засмях.

— Наистина ли? Какво ще правиш с него?