Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Ще го уча ловува за мен — каза делово китаецът. — Ти гледа.

И гледах. След още малко сепии и едва-две рибки, които улови, за да храни пеликана, господин Уилъби откъсна още една ивица плат от края на дрехата си, и я върза на врата на птицата.

— Не иска задави — обясни. — Не гълта риба. — После върза едно тънко въженце за тази яка и ми даде знак да отстъпя назад, дръпна бързо и освободи превръзките, които задържаха крилете на птицата.

Изненадан от внезапното освобождаване, пеликанът се поклати напред-назад върху сандъка, плесна с огромните си костеливи криле и се стрелна в небето сред вихър от пера.

Пеликан на земята е комична гледка, грозно, ъгловато създание, широки перки и крива човка. Но летящ над водата пеликан е истинско чудо, грациозно и примитивно, смайващо като птеродактил сред по-изящните форми на чайки и буревестници.

Пин Ан, кроткият, се издигна, колкото му позволи въженцето, опита да полети по-високо, но после, сякаш примирен, започна да кръжи в кръг. Господин Уилъби, присвил очи срещу слънцето, се въртеше бавно на палубата, сякаш държеше хвърчило. Всички моряци по такелажа и палубата наблизо спряха работата си и се загледаха с любопитство.

Внезапно като стрела, пеликанът сви криле и се гмурна във водата със силен плясък. Когато се появи на повърхността, сякаш леко изненадан, господин Уилъби започна да го дърпа обратно. Щом се озова на палубата, пеликанът не желаеше да се раздели с улова си, но накрая все пак китаецът успя да бръкне внимателно в кожестата торбичка на гушата му и извади една хубава дебела рибка.

Господин Уилъби се усмихна доволно на зейналия от изненада Пикар, извади малко ножче и разпори още живата риба през гърба. Като стискаше птицата с жилестата си ръка, той освободи яката ѝ с другата си ръка и ѝ предложи парченцето от рибата, което Пин Ан веднага клъвна от пръстите му и го преглътна.

— Негово — обясни господин Уилъби, като бършеше кръвта и люспите в крачола си. — Мое — кимна към другата половина от рибата, която лежеше на сандъка.

След седмица пеликанът беше вече напълно опитомен, можеше да лети свободно, с яката, но без въжето, и се връщаше при господаря си, като повръщаше лъскави рибки в краката му. Когато не ловуваше, Пин Ан или седеше на мачтата, за неудоволствие на моряците, отговорни за почистването на палубата отдолу, или следваше господин Уилъби, като щапуркаше и се клатушкаше смешно наляво-надясно, разперил дългите си криле за баланс.

Моряците, едновременно впечатлени от риболова им и респектирани от голямата щракаща човка, се пазеха от господин Уилъби, който всеки ден при хубаво време пишеше до мачтата под зоркия благ жълт поглед на новия си приятел.

Един ден спрях да погледам господин Уилъби, скрита зад мачтата. Той поседя за миг, с доволно изражение на лицето, замислен над изписаната страница. Не можех да разчета йероглифите, разбира се, но бяха някак красиви.

Той се озърна бързо, сякаш да види дали идва някой, взе четката и много внимателно добави последния знак в горния ляв ъгъл на страницата. Без да питам, знаех, че е подписът му.

После въздъхна и вдигна лице да погледне над перилата. Изглеждаше доволен и замечтан и аз знаех, че каквото и да вижда, то не е нито корабът, нито океанът отвъд.

Накрая въздъхна отново и поклати глава, сякаш на себе си. Положи ръце на хартията и бързо и внимателно я сгъна, веднъж, два пъти и отново. После се изправи, отиде до перилата, протегна ръце над водата и пусна сгънатата бяла формичка.

Тя се претърколи към водата. После вятърът я подхвана и я понесе нагоре, малко бяло петънце в далечината, което много приличаше на чайките, които кряскаха зад кораба в търсене на остатъци.

Господин Уилъби не остана да го погледа, обърна се и слезе долу с все така замечтано изражение на малкото си кръгло личице.

Докато минавахме през средата на Атлантика и се насочвахме на юг, дните и нощите станаха по-топли и свободните моряци започнаха да се събират на надстройката след вечеря, пееха песни, танцуваха на цигулката на Броуди Купър или слушаха истории. С инстинкта, който кара децата да се събират в гората и да си разказват истории за призраци, мъжете като че ли си падаха най-много по ужасните разкази за корабокрушения и морски опасности.

Докато плавахме на юг и извън владенията на Кракена и морските чудовища, настроението за чудовища отмина и мъжете започнаха да си разказват истории за дома.