Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Господин Уилъби се изсмя тихо и иронично.

— Но това не е единственото противоречие в живота ми. Тъй като не исках да се откажа от мъжеството си, аз изгубих всичко друго — чест, препитание, родина. И под родина имам предвид не само самата земя, склоновете с благородни ели, където прекарвах летата си в Тартария, огромните равнини на юг и пълните с риба реки, но и загубата на самия себе си. Родителите ми са опозорени, гробниците на предците ми са занемарени и пред образите им не горят благовония. Редът и красотата са загубени. Аз дойдох на място, където златните думи на поемите ми се смятат за кудкудякане на кокошки, а калиграфията ми за драсканици. Тук съм презиран като най-долен просяк, който поглъща змии, за да забавлява тълпата, и позволява на хората да измъкват змията от устата му срещу няколко монети, с които да изкара още един ден.

Господин Уилъби огледа слушателите си, за да подчертае сравнението.

— Дойдох в страна, където жените са груби и смрадливи като мечки. — Гласът му се надигна страстно, макар че Джейми превеждаше с равен тон, рецитирайки думите, без да ги насища с чувство. — Създания без изящество, невежи, миризливи, по телата им стърчат косми като на кучета! И те… те!… ме презират като жълт червей и дори най-долните курви не искат да легнат с мен.

— Заради любовта си към Жената дойдох на място, където нито една жена не заслужава да бъде обичана! — И в този момент, като видя тъмните погледи на моряците, Джейми спря да превежда и се опита да успокои китаеца. Сложи голямата си ръка върху облеченото в синя коприна рамо.

— Да, човече, разбирам. И съм сигурен, че всеки мъж щеше да постъпи така на твое място. Нали, момчета? — попита той, като погледна през рамо с извити вежди.

Това накара неколцина да изсумтят в съгласие, но съчувствието към историята на господин Уилъби беше изчезнало след обидния ѝ завършек. Чуха се остри забележки по адрес на развратния неблагодарен езичник и много витиевати комплименти към Марсали и мен, докато мъжете напускаха кърмата.

Фъргъс и Марсали също си тръгнаха, като Фъргъс спря да информира господин Уилъби, че ако пак каже нещо за европейките, той, Фъргъс, ще се почувства длъжен да увие плитката му около врата и да го удуши с нея.

Господин Уилъби пренебрегна и коментарите, и заплахите, само се взираше пред себе си, а черните му очи светеха от спомените и грога. Джейми се изправи и ми подаде ръка да стана от бъчвата.

Когато се обърнахме да си тръгнем, китаецът посегна между краката си. Без никакъв срам той обхвана тестисите си, така че те се издуха под коприната. Завъртя ги бавно в дланта си, вгледан замислено в тях, и каза сякаш на себе си:

— Понякога си мисля, че не си струваше.

От известно време осъзнавах, че Марсали събира кураж да ме заговори. Очаквах да го направи рано или късно; каквото и да изпитваше към мен, аз бях единствената жена на борда. Правех всичко по силите си да ѝ помогна, усмихвах ѝ се, казвах ѝ „Добро утро“, но първата крачка трябваше да е нейна.

И тя накрая на го направи, насред Атлантическия океан, месец след като напуснахме Шотландия.

Пишех в нашата каюта, водех си хирургически бележки за една малка ампутация — два смазани пръста на крака на един от моряците. Тъкмо бях приключила, когато една сянка затъмни входа на каютата и аз видях, че Марсали стои там, вирнала свадливо брадичка.

— Трябва да знам нещо — каза твърдо. — Не те харесвам и сигурно знаеш това, но татко казва, че си лечителка, и мисля, че сигурно си честна жена, дори и да си курва, така че може би ще ми кажеш.

Имаше безброй възможни отговори на подобно заявление, но аз не избрах никой от тях.

— Може би — отвърнах и оставих перото. — Какво искаш да знаеш?

Като видя, че не съм ядосана, тя влезе в каютата и седна на единственото столче.

— Ами да питам за децата — обясни тя. — И как се зачеват.

Вдигнах вежда.

— Майка ти не ти ли е казвала откъде идват бебетата?

Тя изсумтя нетърпеливо, малките руси вежди се смръщиха.

— Разбира се, че знам откъде идват! Всеки глупак го знае. Оставяш мъжа да си пъхне оная си работа между краката ти и после хубаво си плащаш след девет месеца. Искам да знам как да не зачена.

— Разбирам. — Гледах я с голям интерес. — Не искаш дете, така ли? След като… се омъжиш наистина, имам предвид? Повечето млади жени искат.

— Ами — рече тя бавно, като усукваше роклята си. — Понякога си мисля, че искам. Може да е с тъмна коса като Фъргъс. — Лек копнеж премина по лицето ѝ, но после изражението ѝ отново стана сурово. — Но не мога.