Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Защо?

Тя стисна устни замислено, после рече:

— Заради Фъргъс. Не сме лягали още заедно. Само се целуваме понякога зад капаците на трюмовете — заради татко и проклетите му заповеди — каза тя горчиво.

— Амин — рекох малко сухо.

— Ъ?

— Нищо — махнах с ръка. — Какво общо има това с бебетата?

— Искам да ми хареса — каза тя делово. — Когато стигнем до тая част.

Прехапах долната си устна.

— Аз… ъ… предполагам, че това е свързано с Фъргъс, но се опасявам, че не виждам каква връзка има с бебетата.

Марсали ме погледна предпазливо. И за първи път без враждебност, а сякаш ме оценяваше по някакъв начин, рече:

— Фъргъс те харесва.

— И аз го харесвам — отвърнах предпазливо, не знаех накъде бие този разговор. — Познавам го от много време, още откакто беше дете.

Тя внезапно се успокои, някакво напрежение напусна слабите ѝ рамене.

— О, значи знаеш… къде е роден?

Разбрах притеснението ѝ.

— В бардак в Париж ли? Да. Знам. Той ли ти каза?

Тя кимна.

— Да, каза ми. Преди много време, на миналия Хогманай. — Е, предполагам една година беше много време за петнайсетгодишно момиче.

— Тогава му казах, че го обичам — продължи тя. Гледаше полата си, по бузите ѝ бе избила лека розовина. — А той рече, че и той ме обича, но майка ми никога няма да се съгласи. И аз попитах защо, на французите нищо им няма, не всеки може да е шотландец, а и не мислех, че ръката му е толкова важна — все пак и господин Мъри е с дървен крак, а мама доста го харесва — но той рече, че не било заради това, и… ми разказа за Париж, че е роден в бардак и е бил джебчия, когато татко го е срещнал.

Тя вдигна очи и в светлосините им дълбини се криеше изумление.

— Мислеше си, че това на мен ми пречи — каза с почуда. — Опита да се махне и рече, че няма да ме види повече. Е… — сви рамене и отметна коса. — Аз се погрижих за това. — Погледна ме право в очите, стиснала ръце в скута си.

— Просто не исках да го споменавам, в случай че не знаеш. Но след като знаеш… ами не се тревожа заради Фъргъс. Той казва, че знае какво да прави и много ще ми хареса, след първия или втория път. Но мама не ми каза така.

— А какво ти каза тя? — попитах с интерес.

Малка бръчка се появи между русите вежди.

— Ами… — започна бавно Марсали, — не става дума какво точно каза… макар че когато ѝ казах за Фъргъс, ми наприказва какви ужасни неща ще направи той с мен, защото е живял с курви и е роден от курва… а защото… тя се държеше така.

Сега лицето ѝ беше съвсем розово и сведе очи към скута си, където пръстите ѝ усукваха плата на полата. Вятърът от прозореца развя няколко руси кичурчета над главата ѝ.

— Когато за първи път прокървих, тя ми каза какво да правя и че това било част от проклятието на Ева и трябва да се примиря. Аз попитах какво е туй проклятие? И тя ми прочете от Библията как свети Павел казва, че жените са ужасни, мръсни грешници заради онова, което е сторила Ева, но все още могат да бъдат спасени чрез страдание и раждане на деца.

— Никога не съм имала високо мнение за свети Павел — отвърнах аз и тя ме погледна стреснато.

— Но той е в Библията! — изтъкна, шокирана.

— Както и още много други неща — отвърнах сухо. — Чувала ли си историята за Гидеон и дъщеря му? Или за онзи човек, който изпратил жена си да бъде изнасилвана до смърт от тълпа главорези, за да не хванат него ? Все Божи хора, като Павел. Но давай, продължавай.

Тя ме гледа зяпнала за миг, после затвори уста и кимна, малко замаяна.

— Ами мама каза, че когато стана за женене и се омъжа, трябва да знам, че жената е длъжна да прави каквото иска съпругът ѝ, без значение дали ѝ харесва. И изглеждаше толкова тъжна, като ми го казваше, че… Помислих си, че дългът на жената сигурно е ужасен, и като знам какво казва свети Павел за страданието и раждането на децата…

Спря и въздъхна. Аз седях тихо и чаках. Тя продължи на пресекулки, сякаш не можеше да намери думи.

— Не помня баща си. Бях на три, когато англичаните го отведоха. Но бях достатъчно голяма, когато мама се омъжи — за Джейми — и виждах как е между тях. — Тя прехапа устна, не беше свикнала да го нарича по име.

— Татко… Джейми… беше нежен, мисля; винаги беше добър с мен и Джоан. Но виждах как се свива мама, когато я хванеше през кръста и я дръпнеше към себе си. — Тя захапа устната си отново и продължи: — Виждах, че я е страх; тя не искаше да я докосва. Но не разбирах от какво се страхува, той не беше направил нищо страшно, поне пред нас — и затова си помислих, че сигурно е нещо, което правят в леглото, когато са сами. С Джоан все се питахме какво ли може да е; мама никога нямаше белези по лицето и ръцете и не куцаше — не беше като Магдален Уолъс, чийто съпруг винаги я бие, когато е пиян в пазарен ден, — затова не мислехме, че татко я удря.