Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Написах всичките си поеми за Жената — понякога за конкретна жена, но повечето за Жената. За вкуса на гърди като кайсии, за топлия аромат на женски пъп, когато се буди през зимата, за топлото хълмче, което изпълва ръката ти като разцепена узряла праскова.

Фъргъс, скандализиран, запуши ушите на Марсали, но останалите слушатели бяха по-възприемчиви.

— Нищо чудно, че дребосъкът е изтъкнат поет — каза одобрително Рибърн. — Много езическо, ама ми харесва!

— Заслужил си е червената топка на шапката — съгласи се Мейтланд.

— Почти ми се ще да науча китайски — каза помощник-капитанът, като гледаше господин Уилъби с нов интерес. — Той има ли много такива поеми?

Джейми махна на публиката да замълчи — към нея вече се бяха присъединили всички моряци, които не бяха на вахта — и каза на господин Уилъби:

— Продължавай.

— Избягах в Нощта на фенерите. Голям празник, когато улиците са пълни с хора; така стражите нямаше да ме забележат. Точно след мръкване, когато процесиите се събираха в града, аз се облякох като пътник…

— Като поклонник — прекъсна го Джейми, — гробниците на предците им са много далече и те обличат бели дрехи, когато ходят там, защото са траурни, нали?

— … и напуснах дома си. Вървях без проблем през тълпите, носех малко фенерче, на което не бяха изписани името и къщата ми. Стражите биеха по бамбуковите си барабани, слугите от големите къщи биеха гонговете и от покрива на двореца летяха фойерверки.

На малкото кръгло лице беше изписана носталгия при спомена.

— Това беше донякъде най-подходящото сбогуване за един поет — каза той. — Да избягаш безименен, под шума на празненството. Докато минавах покрай гарнизона на градската порта, погледнах назад, за да видя покривите на двореца на фона на избухващите цветя от червено и златно. Приличаше на вълшебна градина — забранена за мен.

И Тиен Чо пътувал без произшествия цялата нощ, но едва не го заловили на следващия ден.

— Бях забравил за ноктите си — каза той. Изпъна ръка, малка, с къси пръстчета и изгризани до живеца нокти. — Мандарините имат дълги нокти като знак, че не са длъжни да работят с ръцете си, и моите бяха дълги колкото една фаланга на пръстите.

Един слуга от къщата, където спрял да си почине на следващия ден, ги видял и хукнал да каже на стражата. И Тиен Чо избягал и най-сетне успял да се измъкне от преследвачите си, като се плъзнал в една влажна канавка и легнал сред храстите.

— Докато лежах там, си начупих ноктите, разбира се.

Той показа кутрето на дясната си ръка. — Трябваше да изтръгна този нокът, защото на него имаше златно да дзи , което не можеше да се извади.

Откраднал дрехите на един селянин, които били окачени на храст, за да съхнат, и оставил в замяна изтръгнатия нокът със златния йероглиф в него. После тръгнал през страната към крайбрежието. Отначало си купувал храна с малкото пари, които бил взел, но след Лулун срещнал банда разбойници, които му взели парите, но го оставили жив.

— А след това — каза простичко — крадях храна, когато можех, и гладувах, когато не можех. Накрая вятърът на късмета малко се промени и срещнах група пътуващи билкари, които бяха тръгнали към медицински панаир близо до брега. В замяна за уменията ми в изписването на знамената за тяхната шатра и съчиняването на възхвали за техните лекарства, те ме взеха с тях.

Щом стигнали до брега, той отишъл до водата и се опитал да се представи за моряк, но напълно безуспешно, тъй като пръстите му, колкото и умели да били с четката, не знаели изкуството на възлите и въжетата. На пристанището имало няколко чужди кораба; той избрал онзи, на който моряците изглеждали най-варварски, за да го откара възможно най-далече, и при първа възможност се промъкнал покрай пазача и се наврял в трюма на „Серафина“, който пътувал за Единбург.

— Значи си искал да напуснеш родината си? — попита Фъргъс. — Струва ми се много отчаян избор.

— Ръка на император много дълга — каза тихо господин Уилъби на английски. — Аз изгнаник или мъртвец.

Слушателите му въздъхнаха колективно със страхопочитание пред такава кръвожадна власт и настъпи тишина, само въжетата проскърцваха над нас, докато господин Уилъби взимаше забравената си чаша и допиваше грога си.

Остави я, облиза устни и сложи пак ръка върху ръката на Джейми.

— Странно е — каза господин Уилъби някак замислено и тази интонация бе предадена точно от Джейми, — но именно моята радост от жените бе видяла и обикнала в думите ми Втората съпруга. И все пак в желанието си да ме притежава — мен и поемите ми, — тя щеше да унищожи завинаги онова, на което се възхищаваше.