Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Ще ти кажа по-късно — казах аз, бутнах към нея сюнгера и шишенцето и тръгнах към коридора.

Джейми стоеше с капитана на кърмата и гледаше наближаването на голям кораб зад нас. Беше вероятно три пъти по-голям от „Артемида“, с три мачти и истинска гора от въжета и платна, по които като бълхи по чаршаф подскачаха малки черни фигурки. Бял дим се носеше след него, явно след изстрел на оръдие.

— По нас ли стреляха? — попитах изумена.

— Не — отвърна мрачно Джейми. — Само предупредителен изстрел. Искат да се качат на борда.

— Могат ли? — попитах капитан Рен, който изглеждаше по-мрачен от обикновено, и извитите надолу устни бяха потънали в брадата му.

— Могат — каза той. — Няма да им избягаме при такъв слаб вятър в открито море.

— Какви са? — Знамето се развяваше на главната мачта, но не можех да го видя срещу слънцето на това разстояние, изглеждаше съвсем черно.

Джейми ме погледна безизразно.

— Британски боен кораб, сасенак. Седемдесет и четири оръдия. Най-добре слез долу.

Това беше лоша новина. Британия вече не воюваше с Франция, но отношенията между двете страни не можеха да се нарекат сърдечни. И макар че „Артемида“ беше въоръжена, тя имаше само четири дванайсетфунтови оръдия; достатъчни да отклонят малки пиратски кораби, но не можеха да се мерят с боен кораб.

— Какво искат от нас? — попита Джейми капитана. Рен поклати глава, пълното му лице бе все така мрачно.

— Ами сигурно не им достигат хора, виж им такелажа… и предната палуба — отбеляза неодобрително, втренчен в кораба, който вече ни настигаше. Погледна към Джейми. — Могат да вземат нашите моряци, които са англичани… което сигурно е половината екипаж. И теб, господин Фрейзър… освен ако не искаш да се представиш за французин?

— По дяволите! — прошепна Джейми. Погледна ме смръщен. — Не ти ли казах да слезеш долу?

— Каза ми — отвърнах и не слязох. Приближих се до него, не откъсвах очи от бойния кораб, където тъкмо спускаха малка лодка. Един офицер, с позлатена куртка и шапка с ширит, слизаше в нея.

— Ако вземат британските моряци — попитах аз капитан Рен, — какво ще се случи с тях?

— Ще служат на борда на „Морска свиня“… — Той кимна към бойния кораб, който имаше фигура на риба с дебели устни на носа — като част от Кралската флота. Може да ги освободят, когато стигнат пристанище… но може и да не ги освободят.

— Какво? Значи могат да отвличат мъже и да ги принуждават да служат като моряци просто ей така? — Тръпка на страх премина през мен при мисълта, че могат да отведат Джейми.

— Могат — каза капитанът. — И ако го направят, много трудно ще стигнем до Ямайка с половин екипаж. — Обърна се рязко и тръгна напред, за да посрещне лодката.

Джейми ме хвана за лакътя и стисна.

— Няма да вземат Инес или Фъргъс — каза той. — Те ще ти помогнат да намериш Младия Иън. Ако ни отведат… — при тези думи ме прободе болка… — ще отидеш в къщата на Джаред в Шугър Бей и ще го търсиш оттам. — Погледна ме и ми се усмихна. — Ще се срещнем там — каза той и пак стисна лакътя ми. — Не знам след колко време, но ще дойда при теб.

— Но ти можеш да минеш за французин! — възразих аз. — Знаеш го!

Погледна ме за миг, поклати глава и се усмихна леко.

— Не, не мога да им позволя да отведат хората ми, а аз да остана и да се крия под френско име.

— Но… — понечих да възразя, че шотландските контрабандисти не са негови хора, не им дължи вярност, но спрях, защото осъзнах, че няма смисъл. Те може да не бяха негови роднини или селяни и вероятно един от тях бе предател, но той ги беше довел тук и ако ги отведяха, щеше да тръгне с тях.

— Не се тревожи, сасенак — каза ми тихо. — Ще се оправя, по един или друг начин. Но мисля, че сега е най-добре да се казвам Малкълм.

Потупа ръката ми, после я пусна и тръгна напред с изпънати рамене, за да посрещне съдбата си. Аз го последвах, по-бавно. Когато лодката се изравни с кораба, видях как капитан Рен вдига изумено вежди.

— За бога, какво е това? — промърмори той под нос, когато една глава се появи над перилата на „Артемида“.

Младежът беше на двайсетина години, но с изпито лице и приведени от умора рамене. Униформената му куртка му беше твърде голяма, облечена върху мръсна риза, и той залитна леко, когато палубата на „Артемида“ се люшна под него.

— Вие ли сте капитанът на този кораб? — попита англичанинът, очите му бяха зачервени от умора, но само с един поглед успя да различи Рен сред тълпата мрачни мъже. — Аз съм Томас Ленард, изпълняващ длъжността капитан на кораба на Негово Величество „Морска свиня“. За бога — каза той дрезгаво, — имате ли хирург на борда?