Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— И двете, господин Фрейзър, и двете — отвърна готвачът, като наблюдаваше лова с яростно внимание. Изрита с дървения си крак по борда и се чу кух удар. — Те са опитвали моя вкус — каза той с мрачна наслада, — но аз съм опитвал много повече от тях!

Лодката едва се виждаше сред птиците и заради крясъците им не чувах друго, освен бойните викове на Мърфи.

— Стек от акула с горчица! — ревеше Мърфи, присвил очи в екстаза на отмъщението. — Задушен черен дроб с туршийка! Ще направя сапун от перките ви и желе от очите ви в шери, гадни копеленца!

Видях Манцети коленичил на носа, прицелваше се с мускета, и после черния дим, когато стреля. А след това и господин Уилъби.

Не го бях видяла да скача през борда; никой не го бе видял, всички се взираха в лова. Но той беше там, на известно разстояние от мелето около лодката, и бръснатата му глава лъщеше като рибарска плувка, докато се бореше с една огромна птица, която млатеше с крила водата.

Изкрещях и Джейми откъсна очи от лова, ококори се за миг и преди да успея да помръдна или да продумам, скочи зад борда.

Ужасеният ми вик съвпадна с рева от изненада на Мърфи, но Джейми вече се стрелкаше във водата и наближаваше китаеца.

От палубата се понесоха викове — и пронизителен писък от Марсали, — когато всички осъзнаха какво се е случило. Мократа червена глава на Джейми изскочи до господин Уилъби и след секунди той уви ръка около врата на китаеца. Господин Уилъби се беше вкопчил в птицата и за миг не бях сигурна дали Джейми се опитва да го спаси, или да го удави, но после ритна силно и започна да влачи китаеца и птицата към кораба.

Триумфални викове се понесоха от лодката и около нея се разля червено петно. Последва страшно мятане, докато една акула бе вързана за опашката и повлечена към кораба. След това настъпи истинска суматоха, когато мъжете в лодката видяха какво става във водата наблизо.

През борда бяха хвърлени въжета и моряците хукнаха напред-назад, не знаеха дали да помогнат на спасяването или за акулата, но накрая Джейми и товарът му бяха издърпани през десния борд и стоварени мокри на палубата, докато уловената акула — от която вече липсваха няколко парчета, благодарение на гладните ѝ другарки — бе извлечена от левия борд и положена на палубата, където продължи да се мята немощно.

— Гос… по… ди — каза Джейми, като дишаше тежко. Лежеше на палубата и поемаше дъх като риба на сухо.

— Добре ли си? — коленичих до него и обърсах водата от лицето му с подгъва на полите си. Той ми се усмихна накриво и кимна, но все така задъхан.

— Господи — рече пак и седна. Поклати глава и кихна. — Бях сигурен, че ще ме изядат. Тези глупаци в лодката тръгнаха към нас, обградени от акулите под водата, които хапеха уловената. — Той леко масажираше прасците си. — Не мисли, че съм твърде чувствителен, сасенак, но винаги съм се страхувал да не изгубя крак. Струва ми се по-страшно от това да ме убият.

— Добре че не се случиха и двете — казах сухо. Той започваше да трепери; свалих шала си и го увих на раменете му, после се огледах за господин Уилъби.

Дребният китаец, все така вкопчен в плячката си — млад пеликан, голям почти колкото него, — не обръщаше внимание на Джейми и на обидите, които го засипваха. Беше се свил, мокър и защитен от физическо нападение благодарение на щракащата човка на плячката му, заради която никой не можеше да припари до него.

Чу се удар и триумфален рев от другата страна на палубата оповести, че Мърфи е въздал със секирата си окончателното си отмъщение. Моряците се събраха около трупа, извадили ножовете си, и започнаха да разпарят кожата. Чуха се още удари със секирата и Мърфи се приближи ухилен. Стискаше под мишница част от опашката, огромният жълт черен дроб висеше от едната му ръка в торба от рибарска мрежа, а на рамото му бе опряна окървавената секира.

— Не се удави, а? — попита той, като разроши мократа коса на Джейми със свободната си ръка. — Не знам защо се хвърли заради дребното копеле, но беше много смело. Ще ти сваря хубав бульон от опашката, да не се простудиш — обеща той и отмина, като планираше менюто на глас.

— Защо го направи? — попитах. — Имам предвид господин Уилъби.

Джейми поклати глава и издуха нос в края на ризата си.

— Проклет да съм, ако знам. Сигурно е искал птицата, но нямам представа защо. Да я изяде, може би?

Мърфи чу това и се извърна смръщен от стълбата.

— Пеликаните не се ядат — каза той, като клатеше неодобрително глава. — Имат вкус на риба, както и да ги сготвиш. И Бог го знае тоя какво прави тук; те са крайбрежни птици. Сигурно го е довяла буря. Не ги бива да летят. — Плешивата му глава изчезна в неговото селение, като мърмореше щастливо за сушен магданоз и лют пипер.