Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Това е отвратително! Но какво общо има с… — погледнах към господин Уилъби, но той като че ли не ни чуваше; вятърът духаше срещу нас и отнасяше думите ни в морето.

— Да кажем, че това е кракът на момичето, сасенак — каза той, като изпъна дясната си ръка пред себе си. — Свиваш пръстите, докато стигнат до петата, и какво имаш по средата? — Той сви пръсти в юмрук.

— Какво? — попитах аз. Джейми изпъна средния пръст на лявата си ръка и го пъхна рязко в центъра на юмрука си в красноречив жест.

— Дупка — рече той.

— Шегуваш се! Значи затова го правят?

Челото му се смръщи леко, после се отпусна.

— О, дали се шегувам? Не, сасенак. Той казва — кимна леко към господин Уилъби, — че това било най-невероятното усещане. За един мъж.

— Ах, дребно извратено зверче!

Джейми се засмя на възмущението ми.

— Е, така мисли и екипажът. Разбира се, той не може да получи същия ефект с европейка, но доколкото знам… се опитва от време на време.

Започнах да разбирам враждебността към дребния китаец. Дори беглото ми познанство с екипажа на „Артемида“ ме бе научило, че моряците като цяло са галантни същества, със силна романтична жилка по отношение на жените — без съмнение защото бяха принудени да се лишават от дамска компания през по-голямата част от годината.

— Хм — погледнах с подозрение китаеца. — Е, това обяснява тяхното поведение, но не и неговото.

— Ами малко е сложно — усмихна се дяволито Джейми. — Виж, за господин И Тиен Чо, от Китайската Поднебесна империя, ние сме варварите.

— Така ли? — Погледнах към Броуди Купър, който слизаше от въжетата и мръсните му ходила се виждаха отдолу. Предполагам, че и двете страни имаха някакво право. — Дори ти ли?

— О, да. Аз съм мръсен, смърдящ гуао-фей — това означава чуждестранен дявол, — който смърди като невестулка… мисля, че това означава хуан-шу-лан … и има лице като гаргойл — довърши ведро.

— Той ли ти каза това? — Струваше ми се странна благодарност, задето Джейми му бе спасил живота. Джейми ме погледна извил вежда.

— Не си ли забелязала, че дребосъците могат да ти кажат всичко , когато се напият? — попита той. — Мисля, че брендито ги кара да забравят размерите си; смятат се за огромни космати здравеняци и започват да буйстват.

Кимна към господин Уилъби, който прилежно рисуваше.

— По-сдържан е, когато е трезвен, но това не променя отношението му. Сигурно това го вбесява, нали? Особено като знае, че ако не съм аз, някой ще го изрита в главата или ще го изхвърли в морето през нощта.

Той говореше съвсем спокойно, но аз не пропуснах страничните погледи към преминаващите моряци, и вече осъзнавах защо Джейми прекарва толкова време на палубата в небрежни разговори с мен. Ако някой не бе разбрал, че господин Уилъби е под негова защита, бързо щеше да проумее заблудата си.

— Значи си му спасил живота, дал си му работа и го пазиш от неприятности, а той те обижда и те смята за невеж варварин — казах сухо. — Какъв сладур.

— Е, да. — Вятърът се бе засилил леко и развя един кичур от косата на Джейми пред лицето му. Той го прибра зад ухото си и се наведе към мен, раменете ни почти се докосваха. — Да говори каквото си иска; аз съм единственият, който го разбира.

— Наистина ли? — Сложих ръка върху неговата на перилата.

— Е, може би не го разбирам съвсем — призна той. Погледна към палубата между краката си. — Но много добре помня — добави тихо — какво е да нямаш нищо друго, освен гордостта си… и приятел.

Спомних си какво беше казал Инес и се запитах дали именно този еднорък мъж е бил неговият приятел в нужда. Знаех за какво говори; аз бях имала Джо Абърнати и знаех колко важно е това.

— Да, аз имах един приятел в болницата… — започнах, но ме прекъснаха силни възклицания на отвращение накъде отдолу.

— Проклятие! Адски огньове! Мръсен кучи син, свинска пръдня!

Погледнах стресната, после осъзнах, от приглушените ирландски клетви, които звучаха отдолу, че стоим точно над камбуза. Виковете бяха достатъчно силни, за да привлекат вниманието на моряците, и неколцина дойдоха при нас, вгледани с интерес в покритата с черна кърпа глава на готвача, която се показа от люка и се втренчи страховито в тях.

— Крастави задници! — крещеше той. — Какво ме зяпате? Двама да се довлекат долу и да изхвърлят тази гадост през борда! Аз ли да се катеря по стълбите с един крак? — Главата изчезна внезапно, а Пикар сви добродушно рамене и даде знак на един от по-младите моряци да слезе долу.