Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Двайсет години копнеех да си в леглото ми — каза той, потвърждавайки предположението ми, — а само месец след завръщането ти направих така, че не мога дори да те целуна, без някой да се изхили зад нас, и постоянно се озъртам дали Фъргъс не ме гледа, малкото копеленце! И за всичко е виновна моята глупост. Какво си мислех, че правя? — попита той реторично, като се взираше с обич в сгушените младоженци.

— Е, Марсали наистина е само на петнайсет — казах тихо. — Предполагам, че си искал да се държиш като баща… или като втори баща.

— Да, така е. — Погледна ме и се усмихна смутено. — И наградата за загрижеността ми е че не мога дори да докосна жена си!

— О, но ти ме докосваш — казах аз. Хванах ръката му и погалих нежно дланта с палец. — Просто не можеш да се впуснеш в необуздана диващина.

Бяхме направили няколко плахи опита в това отношение, всичките осуетени или от появата на някой моряк, или от простата липса на усамотено местенце на борда на „Артемида“. Един набег късно през нощта към трюма на кърмата прекъсна внезапно, когато огромен плъх изскочи от бала с кожи на голото рамо на Джейми и аз изпаднах в истерия, която бързо лиши Джейми от всякакво желание да продължава заниманията ни.

Той погледна към ръцете ни, където моят палец продължаваше тайната си любов с дланта му, и присви очи към мен, но ме остави да продължа. Сви нежно пръсти около ръката ми и неговият палец леко легна на пулса ми. Простият факт бе, че не можехме да разделим ръце — също като Фъргъс и Марсали, — макар да знаехме, че подобно поведение ще ни изнерви още повече.

— Е, в своя защита ще кажа, че го направих за добро — рече той печално, като ми се усмихна.

— Нали знаеш какво казват за добрите намерения.

— Какво казват? — Палецът му галеше китката ми и изпращаше леки тръпки през стомаха ми. Мислех си, че сигурно господин Уилъби е прав и наистина усещанията на една част от тялото се отразяват на друга.

— Че с тях е постлан пътят към ада. — Стиснах ръката му и се опитах да отдръпна моята, но той не ме пусна.

— Ммфффммм. — Пак гледаше Фъргъс, който гъделичкаше Марсали с едно перце от албатрос, държеше я с една ръка и я гъделичкаше под брадичката, а тя безуспешно опитваше да се измъкне.

— Много е вярно — заяви Джейми. — Исках момичето да има възможност да си помисли хубаво, преди нещата да са станали непоправими. Но в резултат аз лежа буден половината нощ, като се опитвам да не мисля за теб и слушам похотта на Фъргъс в другия край на каютата, а сутрин целият екипаж се хили в брадите си, когато ме види. — Той изгледа кръвнишки Мейтланд, който тъкмо преминаваше. Голобрадият юнга се стресна и се отдръпна предпазливо, като се озърташе през рамо.

— Как чуваш нечия похот? — попитах с любопитство.

Той ме погледна леко изчервен.

— О! Ами… просто…

Замълча за миг, после потърка носа си, който вече започваше да се зачервява от острия вятър.

— Имаш ли представа какво правят мъжете в затвора, сасенак, като не са виждали жена от много време?

— Мога да се досетя — казах и си помислих, че вероятно не искам да чувам от първа ръка. Не ми беше говорил за времето, прекарано в Ардсмюир.

— Сигурно — рече сухо. — И ще си права. Има три варианта; да се обърнеш към някого, да полудееш или да се оправяш сам.

Той се загледа в морето и сведе леко глава, за да ме погледне с усмивка.

— Мислиш ли, че съм луд, сасенак?

— Не и през повечето време — отвърнах честно и се обърнах с него. Той се засмя, после поклати печално глава.

— Да, но понякога ми се ще да можех да полудея — каза замислено. — Струва ми се много по-лесно, отколкото да мислиш какво да сториш… но не ми се удава естествено. Нито пък содомията — добави с крива усмивка.

— Да, предполагам. — Дори мъже, които се ужасяваха при мисълта да докоснат друг мъж, все пак можеха да се принудят да го направят, ако бяха отчаяни. Но не и Джейми. Като знам какво бе изтърпял в ръцете на Джак Рандал, предполагах, че по-скоро ще полудее, отколкото да потърси подобна утеха.

Той сви леко рамене и замълча, загледан в морето. После погледна към ръцете си, вдигна ги и стисна перилата.

— Бих се с тях… с войниците, които ме заловиха. Бях обещал на Джени, че няма да го направя… тя смяташе, че няма да ме наранят… но когато дойде моментът, просто не можах да се спра. — Сви пак рамене и бавно отвори и затвори дясната си ръка. Тя беше осакатената, на средния пръст имаше дебел белег, който минаваше през двете стави, а втората става на безименния бе неподвижна, затова той стърчеше дори когато ръката бе свита в юмрук.