Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Ще говоря с господин Мърфи — обещах на шотландците. — Междувременно — казах на Инес, като му подадох вързопчето, — свари си една кана чай от това и пий по една чаша при всяка смяна на вахтата. Ако няма резултат до утре, ще вземем по-сериозни мерки.

И сякаш в отговор на това от него се разнесе силна пръдня, която предизвика иронично ликуване сред колегите му.

— Да, точно тъй, гуспожо Фрейзър; май че го изплашихте до насиране — каза Маклауд и се ухили до уши.

Инес, ален като пробита артерия, взе вързопчето, кимна ми, промърморвайки нещо благодарствено, и избяга набързо, следван по-лениво от другите контрабандисти.

Последва доста жлъчен дебат с Мърфи, който завърши без кръвопролитие, но с компромис, че аз ще съм отговорна за приготвянето на овесената каша за шотландците, което ще ми бъде разрешено, ако се огранича до само едно котле и една лъжица, не пея докато готвя и много внимавам да не изцапам неговата светая светих.

Едва същата нощ, докато се въртях неспокойно в тясната и студена койка, ми хрумна колко странен е бил този сутрешен инцидент. Ако бях в Лалиброх и ставаше дума за някой от селяните на Джейми, те не само нямаше да се притеснят да идат при него по всякакъв въпрос, но и нямаше дори да става нужда. Той вече щеше да знае, че нещо не е наред, и щеше да се е погрижил да оправи нещата. Бях така свикнала с близостта и безпрекословната лоялност на хората на Джейми, че сега тази дистанция ме смути.

Джейми не беше на капитанската маса на сутринта, защото бе тръгнал с малка лодка и двама от моряците на риболов, но го видях по обед, загорял от слънцето, весел и покрит с люспи и рибешка кръв.

— Какво си направила на Инес, сасенак? — попита ме той ухилен. — Крие се в нужника и казва, че си му рекла да не излиза, докато не се изсере.

— Не съм му казвала точно това — обясних аз. — Просто казах, че ако не се изходи до довечера, ще му направя клизма с отвара от червен бряст.

Джейми погледна през рамо към нужника.

— Е, надявам се червата му да сътрудничат, иначе се опасявам, че ще остане в нужника до края на пътуването, щом си го заплашила така.

— Аз не бих се тревожила; сега, след като вече ядат овесена каша, червата им ще се погрижат сами за себе си без моята намеса.

Джейми ме погледна изненадан.

— Как така сега? Какво имаш предвид, сасенак?

Обясних му как започна Овесената война и какъв беше изходът от нея, а той взе леген с вода да се измие. Беше смръщил вежди, докато вдигаше ръкавите си.

— Трябвало е да дойдат при мен.

— Сигурно щяха да го направят рано или късно. Аз разбрах по случайност, когато намерих Инес да сумти зад един капак на люк.

— Мммфффмм. — Той започна да търка кървавите петна от пръстите си и полепналите люспи с една пемза.

— Тези мъже не са като твоите хора в Лалиброх, нали? — казах аз.

— Така е — отвърна тихо. Потопи пръсти в легена и остави потрепващи кръгчета, в които плаваха люспи. — Аз не съм техен господар; само им плащам.

— Но те харесват — възразих аз, после си спомних историята на Фъргъс и добавих доста вяло, — или поне петима от тях.

Подадох му кърпата. Той я пое с кимване и си избърса ръцете. Погледна към нея и поклати глава.

— Да, Маклауд и останалите ме харесват — или поне петима от тях — повтори иронично. — И те ще застанат до мен, ако се наложи — петима от тях. Но не ме познават добре, нито пък аз тях, освен Инес.

Хвърли мръсната вода през борда и пъхна празния леген под мишница. Обърна се да слезе долу и ми предложи ръка.

— На Калоден умря не само каузата на Стюарт, сасенак — каза той. — Ще дойдеш ли на вечеря?

Разбрах защо Инес е различен следващата седмица. Вероятно окуражен от пургативите, които му дадох, той дойде доброволно в каютата ми след седмица.

— Питах се, гуспожо — рече любезно, — дали може да ми дадете лекарство за нещо, дето го няма.

— Какво? — Погледнах го объркана при това описание, а той вдигна празния ръкав на ризата си за илюстрация.

— Ръката ми. Няма я, виждам го с очите си. Но пак ме боли ужасно понякога. — Изчерви се леко. — От няколко години се питам дали не съм откачил — сподели ми тихо. — Но говорих малко с господин Мърфи и той ми каза, че и с неговия крак било същото, а Фъргъс казва, че понякога се буди с усещането, че липсващата му ръка се плъзга в нечий джоб. — Усмихна се и един зъб просветна под увисналия мустак. — Затова си рекох, че може пък да е нормално да усещаш крайник, дето го няма, и сигурно може да се направи нещо.