Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Приличаш на Джейми, казвала съм ти. Но имаш и нещо от мен — погледни снимката на майка ми в кутията и малката черно-бяла снимка на нейната майка и баба ѝ. Имаш същото широко чело като тях; и като мен. Виждала съм много Фрейзъровци — и мисля, че ще остаряваш красиво, ако се грижиш за кожата си.

Грижи се за всичко, Бри — о, как ми се иска… как ми се иска да можех да се грижа за теб и да те пазя от всичко цял живот, но не мога, дори и да не замина. Грижи се за себе си и заради мен.

Сълзите вече капеха по листа; трябваше да спра, за да ги попия, иначе щяха да размажат мастилото. Избърсах лицето си и продължих по-бавно.

Трябва да знаеш, Бри — не съжалявам. Въпреки всичко не съжалявам. Сега ще разбереш колко самотна бях толкова дълго без Джейми. Това няма значение. Ако цената на тази раздяла беше твоят живот, и двамата не съжаляваме за нея — знам, че и той мисли същото.

Бри… ти си моята радост. Ти си съвършена и прекрасна — и те чувам как казваш подразнено: „Ама разбира се, че ще мислиш така, нали си ми майка!“

Бри ти си безценна — и повече дори. Правила съм много неща в живота си, но най-важното от тях бе любовта ми към баща ти и към теб.

Издухах си носа и посегнах към нов лист. Това беше най-важното; нямаше как да обясня какво чувствам, но само това можех да сторя. Какво можех да добавя, което да ѝ помогне в живота, в израстването, в остаряването? Какво бях научила и какво можех да ѝ предам?

Избери мъж като баща си — написах. Като двамата си бащи. Поклатих глава — беше ли възможно да са по-различни? — но го оставих, като мислех за Роджър Уейкфийлд. Щом го избереш, не се опитвай да го промениш — добавих по-уверено. Няма как да стане. И по-важното — не му позволявай да се опитва да те промени. И той няма да успее, но мъжете винаги се опитват.

Захапах края на писалката и усетих горчивия вкус на индийско мастило. Накрая написах последния, най-добрия съвет, който знаех, за остаряването.

Стой изправена и се опитай да не напълнееш.

Раменете на Джейми потрепериха, когато се опря на перилата, дали от смях или от друга емоция, не зная. Ризата му сияеше бяла на лунната светлина, главата му тъмнееше. Накрая се обърна и ме придърпа към себе си.

— Мисля, че ще се справи много добре — прошепна той. — Какъвто и да е бил бащата, който я е отгледал, никое момиче не е имало по-добра майка. Целуни ме, сасенак, защото, повярвай ми, за нищо на света не бих те заменил.

Фъргъс, господин Уилъби, Джейми и аз наблюдавахме зорко шестимата шотландски контрабандисти, откакто тръгнахме на път, но не забелязвахме нищо подозрително в поведението им и след време установих, че предпазливостта ни отслабва. Все пак усещах известни резерви към повечето от тях, освен към Инес. Най-сетне разбрах защо нито Фъргъс, нито Джейми мислеха, че може да е предател; еднорък, той бе единственият контрабандист, който не можеше да обеси акцизния на пътя до Арброут.

Инес беше мълчалив човек. Шотландците по принцип не бяха приказливи, но той бе мълчалив дори по техните стандарти. Затова не се учудих, когато го видях да криви лице една сутрин, клекнал зад един люк и явно ангажиран с някаква вътрешна борба.

— Нещо боли ли те, Инес? — попитах го аз.

— А! — Той се изправи стреснат, после пак приклекна, притиснал с ръка корема си. — Ммффмм — изсумтя и слабото му лице се зачерви, че са го разкрили.

— Ела с мен — казах му и го хванах за лакътя. Той се огледа трескаво за спасение, но аз го задърпах към каютата си, където го накарах да седне на масата и да свали ризата си, за да мога да го прегледам.

Докато опипвах слабия му космат корем, усетих твърдата гладка маса на черния дроб отстрани и леко разширената извивка на стомаха от другата. Болката идваше на спазми и той се гърчеше като червей на кукичка, докато отмине, което ми подсказа, че всъщност страда просто от газове, но бе най-добре да го прегледам основно.

Натиснах жлъчката, за всеки случай, като се чудех какво ще правя, ако се окаже холецистит или възпален апендикс. Можех да си представя коремната кухина, сякаш я виждах отворена пред мен, пръстите ми превеждаха меките форми под кожата му на мозъка, който създаваше образите в главата ми — сложните гънки на червата, защитени от жълтата подплата на покритата с мазнини мембрана, гладкия хлъзгав черен дроб, тъмнолилав, много по-тъмен от яркочервеното на перикарда на сърцето отгоре. Отварянето на тази кухина беше много рисковано, дори при съвременните упойки и антибиотици. Знаех, че рано или късно ще се изправя пред необходимостта да го направя, но се надявах да е възможно най-късно.