Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Когато си тръгнах — казах аз, — хората вече се готвеха да полетят към Луната. Питам се дали са успели.

— Толкова високо ли могат да стигнат летящите машини? — попита Джейми. Взираше се в луната. — Струва ми се доста път, нищо че изглежда толкова близо сега. Четох книга на един астроном — той казва, че дотам има сигурно триста левги. Греши ли, или самолетите — нали така се казваха, — могат да летят дотам?

— Нужни са специални машини, наречени ракети. Всъщност е много по-далече и щом се отдалечиш толкова от Земята, вече няма въздух. Трябва да носят и въздух за пътуването, както храна и вода. Слагат го в нещо като контейнери.

— Наистина ли? — Той ме погледна със светнало от почуда лице. — И какво ли е там?

— Аз знам. Виждала съм снимки. Каменисто и голо, без никакъв живот — но много красиво, с канари, планини и кратери — виждат се и оттук, тъмните петна. — Кимнах към усмихнатата луна, после и аз се усмихнах на Джейми. — Малко като Шотландия — само че не е зелена.

Той се засмя, после, явно спомнил си думата „снимки“, бръкна в палтото си и извади малкия пакет фотографии. Беше много внимателен с тях, никога не ги вадеше пред хората, дори пред Фъргъс, но тук бяхме сами и нямаше опасност някой да ги види.

Луната светеше достатъчно силно, за да видим лицето на Бриана, сияещо и променящо се, докато той прехвърляше бавно снимките. Ръбчетата им бяха започнали да се оръфват.

— Как мислиш, тя дали ще иде на луната? — попита той тихо, като спря на снимка, на която Бриана гледаше през прозорец, замечтана за нещо и несъзнаваща, че я снимат. Той погледна пак към златния диск над нас и аз разбрах, че за него пътуването до луната изглежда само малко по-трудно и по-дълго от онова, на което се бяхме отправили. Все пак луната беше само поредното далечно и непознато място.

— Не зная — казах и се усмихнах.

Той прехвърли бавно снимките, взирайки се внимателно в лицето на дъщеря си, което толкова приличаше на неговото. Аз го наблюдавах тихо, споделях тихата му радост при това обещание за нашето безсмъртие.

Сетих се за онзи камък в Шотландия, на който беше гравирано името му, и отдалечеността му ме успокои. Когато и да беше раздялата, вероятно нямаше да е скоро. И когато и където се случеше — след нас щеше да остане Бриана.

Още един стих от Хаусман премина през ума ми — До името спирам на гроба/ не бие вече сърцето/ а онзи, що ти се врече/ изпълни своята клетва.

Приближих се до него, усещах топлината на тялото му през палтото и ризата, и облегнах глава на ръката му, докато той гледаше малката купчинка снимки.

— Красива е — прошепна, както всеки път. — И умна също, нали така каза?

— Също като баща си — отвърнах и той се изсмя тихо.

Усетих го как се сковава леко, когато обърна една от снимките, и вдигнах глава да видя коя е. Тази беше заснета на плажа, когато Бриана бе на шестнайсет. Беше нагазила до бедрата в морето, в косата ѝ имаше пясък и риташе вода към неин приятел, момче на име Родни, който отстъпваше със смях, вдигнал ръце срещу струите.

Джейми се смръщи леко и сви устни.

— Това… — започна той. — Те… — Замълча и се прокашля. — Не искам да те укорявам, Клеър — рече много внимателно, — но не мислиш ли, че е малко… неприлично?

Потиснах смеха си.

— Не — отвърнах спокойно. — Това всъщност е много скромен бански костюм — за онова време. — Макар че беше от две части, в никакъв случай не беше оскъден и стигаше поне на инч от пъпа на Бри. — Избрах тази снимка, защото си помислих, че ще искаш да я видиш… добре.

Той изглеждаше леко скандализиран при тази мисъл, но очите му се върнаха на снимката, привлечени неустоимо. Лицето му омекна.

— Е, да, много е хубава, и се радвам, че е така. — Вдигна я и я огледа внимателно. — Не, нямам предвид това, което е облякла; повечето жени, които се къпят навън, го правят голи, и това не е срамно. Само че… това момче. Сигурна ли си, че трябва да стои почти гола пред мъж? — Смръщи се към горкия Родни и аз прехапах устна при мисълта, че кльощавото момче, което познавах много добре, може да е някаква мъжка заплаха за девичата чистота.

— Ами — поех дълбоко дъх. Навлизахме в деликатна област. — Не, искам да кажа, че момчетата и момичетата играят заедно — ето така. По мое време хората се обличат по-различно, нали съм ти казвала. Никой не се покрива с толкова много дрехи, освен когато е студено.

— Ммффммм — каза той. — Да, казвала си ми. — Успя да добие изражение, което красноречиво говореше, че не е впечатлен от морала, сред който живее дъщеря му.