Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Да кажа ли на Мърфи да започне да ти приготвя обяда — извиках след Джейми, когато се обърна да последва Фъргъс. Той ме изгледа през рамо. Златните игли стърчаха от косата му по две и сияеха на утринната светлина като дяволски рогца.

— Не си насилвай късмета, сасенак — каза той. — Няма да го забравя. Преплетени тестиси — ха!

Господин Уилъби клечеше в сенките до огромна бъчва с вода, която бе предназначена за вахтените. Броеше на пръсти, явно погълнат от някакво изчисление. Когато Джейми се отдалечи, той вдигна поглед.

— Не плъх — каза той, като клатеше глава. — Не и дракон. Це-ми роден в година на Овен.

— Наистина ли? — попитах, като гледах широките рамене и червената глава, сведена упорито срещу вятъра. — Колко подходящо.

Както подсказваше и името на длъжността му, като надзорник на товара Джейми нямаше много работа. Освен да провери съдържанието по трюмовете съгласно документите, за да се увери, че „Артемида“ наистина превозва указаното количество кожи, калай и сяра, нямаше какво друго да прави в морето. Задълженията му щяха да започнат, когато стигнем Ямайка и товарът трябваше да се разтовари, провери отново, продаде, да се платят таксите, да се извадят комисионите и да се попълнят документите.

Междувременно и двамата нямахме много работа. Макар че господин Пикар, боцманът, оглеждаше алчно огромната снага на Джейми, беше очевидно, че той нищо не разбира от мореплаване. Беше бърз и пъргав като всеки от екипажа, но напълно невеж по отношение на въжетата и платната, и затова безполезен за всичко, освен при редките ситуации, когато бе необходима само сила. Беше съвсем ясно, че е войник, а не моряк.

Той наистина помагаше с ентусиазъм при прострелването на оръдията, което се провеждаше през ден, помагаше да местят четирите огромни оръдия на лафетите им и прекарваше часове в оживени дискусии по оръжейно дело с Том Стърджис, артилериста. По време на тези гръмовни тренировки, Марсали, господин Уилъби и аз седяхме на безопасно разстояние под грижите на Фъргъс, който бе изключен от веселбата заради сакатата си ръка.

Донякъде бях изненадана, че екипажът ме прие без никакво възражение за корабен лекар. Фъргъс обясни, че на малките търговски кораби дори бръснарите-хирурзи били рядкост. Обикновено съпругата на артилериста — ако имаше такава — се справяла с леките наранявания и заболявания на екипажа.

Грижех се за обичайните ударени пръсти, изгорени ръце, кожни инфекции, възпалени зъби и храносмилателни смущения, но в екипаж от трийсет и двама мъже рядко имаше много работа.

Затова с Джейми имахме доста свободно време. И докато „Артемида“ се плъзгаше плавно на юг през Атлантика, ние започнахме да прекарваме повечето от това време заедно.

За първи път след завръщането ми в Единбург имахме време да поговорим; да научим отново позабравени неща един за друг, да открием нови фасети, полирани от опита, и просто да се радваме на присъствието на другия, без да сме разсейвани от опасности и ежедневието.

Постоянно се разхождахме по палубата, нагоре-надолу, изминавахме мили така, в разговори за всичко и нищо, сочехме разни феномени в морето; красиви залези и изгреви, пасажи странни зелени и сребристи риби, огромни острови от плаващи водорасли, приютили хиляди малки рачета и медузи, изящни делфини, които се появяваха и с дни плуваха заедно с кораба, като изскачаха понякога от водата, сякаш да огледат интересните същества на борда.

Луната се издигаше бързо, огромна и златна, сияещ диск, който се плъзгаше нагоре, излизаше от водата и се устремяваше като феникс към небето. Сега водата бе тъмна и делфините не се виждаха, но имах чувството, че са още тук, плуват с кораба в мрака.

Това бе смайваща с красотата си гледка дори за моряците, които я бяха виждали хиляди пъти. Те спираха и въздишаха с удоволствие, когато огромният диск висеше точно над ръба на света, така близо, сякаш можеш да го докоснеш.

С Джейми стояхме един до друг до перилата и му се възхищавахме. Изглеждаше така близо, че можехме да различим тъмните петънца и сенки по повърхността му.

— Изглежда толкова близо, че можеш да говориш на Човека на Луната — каза той усмихнат и махна за поздрав на златното лице над нас.

— „Плеядите разплакани на запад/ луната още скрита под водата“ 8 8 Стих от А. Е. Хаусман (1859-1936). — Б.пр. — цитирах аз. — Но виж, тя е и долу. — Посочих към мястото, където лунната светлина се сгъстяваше и сияеше във водата като потопена близначка на луната.