Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Свалих кутията от рафта в дрешника ми. Беше малка. Чичо Ламбърт бе прибран човек, като всички учени, но нямаше какво толкова да опазва. Най-важните документи на едно малко семейство — актове за раждане, моя и на родителите ми, брачни свидетелства, регистрацията на колата, с която бяха загинали — какъв ли ироничен каприз бе накарал чичо Ламб да я запази? Най-вероятно просто никога не бе отварял кутията, само я беше пазил, със сляпата вяра на учения, че информацията не бива да се унищожава, защото кой знае на кого ще потрябва някой ден.

Бях виждала съдържанието ѝ, разбира се. Имаше един период, когато бях тийнейджърка, в който я отварях всяка нощ, за да гледам малкото снимки в нея. Спомнях си дълбокия копнеж по майката, която не познавах, и напразното усилие да си я представя, да я съживя някак от малките неясни образи в кутията.

Най-хубавите от тях бяха портретни фотографии — извърнала лице към камерата, с топли очи и нежна уста, усмихва се под периферията на филцовата шапка. Фотографията беше туширана; бузите и устните бяха неестествено розови, а очите меко кафяви. Чичо Ламб казваше, че не било така — очите ѝ били златни, като моите.

Мислех си, че и Бриана може да изпита такава дълбока нужда, но не бях сигурна. Направих си студиен портрет седмица преди това; сложих го внимателно в кутията и я затворих, после я поставих в средата на бюрото си, за да я намери. Накрая седнах да пиша.

Скъпа моя Бри — написах и спрях. Не можех. Не можех дори да помисля, че ще изоставя детето си. Щом видях трите черни думи на бялата страница, ужасът на тази мисъл ме смрази до кости.

Ръката ми трепереше и върхът на писалката правеше кръгчета над хартията. Оставих я и стиснах ръце между бедрата си, затворих очи.

— Стегни се, Бюшамп — прошепнах. — Напиши проклетото нещо и да се приключва. Ако няма нужда от него, няма да навреди, ако има — ще е при нея. — Взех пак писалката и започнах отново.

Не знам дали някога ще прочетеш това, но вероятно е добре да го напиша. Ето какво знам за баба ти и дядо ти (истинските), твоите прабаба и прадядо и медицинската ти история…

Писах известно време страница след страница. Умът ми се успокояваше с усилието да си припомня, с необходимостта да изложа ясно информацията, накрая спрях, мислех.

Какво можех да ѝ кажа, освен тези голи безкръвни факти? Как да споделя малкото мъдрост, която бях събрала за четирийсет и осем години относително бурен живот? Устата ми се изви накриво при тази мисъл. Дали изобщо една дъщеря ще се вслуша? Дали аз щях да се вслушам, ако мама ми го беше казала?

Нямаше значение; трябваше просто да го напиша, за да може да се използва при нужда.

Но кои бяха вечните истини, които не се влияеха от промяната на времената? Какво щеше да ѝ е най-нужно? Преди всичко как бих могла да ѝ обясня колко много я обичам?

Задачата ми беше непосилна и пръстите ми стиснаха здраво писалката. Не можех да мисля… можех само да пиша и да се надявам.

Скъпа… написах и спрях. Преглътнах с мъка и започнах отново.

Ти си моето детенце и винаги ще бъдеш. Няма да разбереш какво означава това, докато не родиш свое дете, но ще ти кажа все пак — ти винаги ще бъдеш част от мен, както когато споделяше тялото ми и те чувствах в себе си. Винаги.

Гледам те, докато спиш, и мисля за нощите, когато те завивах, как идвах в тъмното да се вслушам в дишането ти, как слагах ръка на гърдите ти, за да видя дали се надигат, като знаех, че каквото и да се случи, всичко ще е наред в този свят, защото ти си жива.

Всички обръщения, с които съм те наричала през годините — моето пиленце, моята тиквичка, скъпоценно гълъбче, скъпа, миличка, дребосъче… знам защо евреите и мюсюлманите имат деветстотин имена за Бог; една малка дума не може да побере толкова любов.

Примигнах, за да прочистя очите си, и продължих бързо; не смеех да забавя, за да подбирам думите си, защото никога нямаше да ги напиша.

Помня всичко за теб, от малката ивичка златен пух по челото ти, когато беше на часове, до нокътя на палеца на крака ти, който счупи миналата година, когато се скара с Джереми и изрита вратата на пикапа му.

Господи, сърцето ми се къса, като си помисля, че вече няма да те виждам, няма да виждам вече всички тези малки промени — как внезапно стана много по-висока от мен и как лицето ти се променя. Винаги ще те помня, Бри, винаги.

Вероятно няма друг на този свят, Бри, който знае как изглеждаха отзад ушите ти, когато беше на три годинки. Сядах до теб да ти чета „Една рибка, две рибки, червена рибка, синя рибка“ или „Трите козички“ и гледах как ушите ти порозовяват от щастие. Кожата ти беше така чиста и нежна, та ми се струваше, че ако те докосна, ще оставя отпечатък от пръстите си.