Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Гледах с интерес как огромните като наденици пръсти ровят сръчно из сандъка, вадят продукти и ги нареждат на поднос.

— Ето, опитайте това — каза той и ми подаде подноса. — Нека посмуче кисели краставички, но не му давайте да отхапе. После да отгризне малко сухар — още не е хванал гъгрици май, — но да не пие вода с него. После да отхапе краставичка, да я сдъвче хубаво, да тръгне слюнката, пак сухар и тъй да продължава. Като задържи това, да продължи с яйчения крем, който е съвсем пресен, от вечерята на капитана снощи. После, ако го задържи… — Гласът му ме изпроводи навън, като продължаваше да изброява храни… — пържена филийка с козе мляко…

— … силабъб с уиски и едно хубаво яйце … — гърмеше по коридора, докато взимах завоя с подноса и внимателно прекрачвах господин Уилъби, който все още клечеше в ъгъла до вратата на Джейми като малко синьо кученце.

Щом влязох в каютата обаче, видях, че кулинарните умения на Мърфи пак ще отидат на халос. Както често става при болните хора, Джейми бе успял да превърне всичко около себе си в депресираща бъркотия. Малката каюта смърдеше и беше задушно, койката бе закрита с платно, за да спира светлината и въздуха, и бе затрупана с купчина влажни одеяла и непрани дрехи.

— Ставай, скъпи — казах ведро. Оставих подноса и дръпнах импровизираната завеса, която се оказа една от ризите на Фъргъс. Цялата светлина влизаше от голяма призма вградена в палубата отгоре. Тя озари койката и разкри сивкавобледо лице и ужасно настроение.

Той съвсем леко открехна единия си клепач.

— Махай се — рече и пак го затвори.

— Нося ти закуска — казах твърдо.

Окото пак се отвори, студено синьо.

— Не споменавай тази дума пред мен.

— Ще го наречем обяд тогава. И без това е късно. — Дръпнах един стол до него, взех една кисела краставичка и я поднесох подканващо под носа му. — Ще трябва да я смучеш.

Бавно се отвори и другото око. Той не каза нищо, но двете сини очи се извъртяха, спряха на мен с изражение на такава ярост, че аз бързо отдръпнах краставичката.

Клепачите пак се спуснаха бавно.

Огледах смръщена пораженията. Той лежеше по гръб, със свити колене. Макар че вградените койки бяха по-стабилни от люлеещите се хамаци на екипажа, те бяха предназначени за обикновени пътници, които — ако се съдеше по размерите на койките — трябваше да са със скромния ръст от метър и шейсет.

— Май не ти е много удобно тук.

— Не ми е.

— Искаш ли хамак? Поне ще можеш да се протегнеш…

— Не искам.

— Капитанът казва, че му трябва списък с товара — когато ти е удобно.

Без да отвори очи, той направи кратко предложение какво да направи капитанът с този списък.

Въздъхнах и хванах отпуснатата му ръка. Беше студена и влажна, пулсът беше бърз.

— Добре. Сигурно можем да опитаме нещо, което правя с пациенти преди операция. Понякога помага.

Той изстена тихо, но не възрази. Аз взех един стол и седнах, като още държах ръката му.

Бях развила навик да говоря на пациентите няколко минути преди да бъдат отведени за операция. Присъствието ми сякаш ги успокояваше и бях установила, че ако успея да привлека вниманието им към нещо друго, като че ли се справят по-добре — има по-малко кървене, по-малко гадене след упойката и се възстановяват по-бързо. Бях го виждала достатъчно често, за да смятам, че не си го въобразявам; Джейми всъщност бе имал право, когато е уверил Фъргъс, че умът наистина може да контролира плътта.

— Нека мислим за нещо приятно — казах аз, като говорех възможно най-тихо и успокоително. — Мисли за Лалиброх, за склона над къщата. Мисли за боровите дървета там — усещаш ли аромата на игличките? Мисли за дима, който се вдига от кухненския комин в ясен ден, и за ябълка в ръката ти. Мисли какво е усещането, каква е твърда и гладка, и…

— Сасенак? — беше отворил и двете си очи и ме гледаше напрегнато. Пот блестеше по слепоочията му.

— Да?

— Махай се.

— Какво?

— Махай се — повтори той много нежно, — или ще ти извия врата. Махай се!

Станах с достойнство и излязох.

Господин Уилъби се облягаше на стената и се взираше замислено в каютата.

— Носиш ли си лечебните топки? — попитах аз.

— Да — отвърна, изглеждаше изненадан. — Иска лечебни топки за Це-ми? — Започна да рови в ръкава си, но аз го спрях с жест.

— Искам да го халосаш по главата с тях, но сигурно Хипократ не би одобрил.

Господин Уилъби се усмихна несигурно и поклати глава няколко пъти, в опит да изрази съгласие с онова, което бях казала, макар и сама да не знаех какво е.