Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Разбирам. — Потърках замислено брадичката си. — Да, често се случва; нарича се фантомен крайник, когато все още усещаш част от тялото, която липсва. А дали може да се направи нещо… — смръщих се, опитвах се да си спомня някаква терапия за подобно състояние. За да спечеля време, попитах: — Как загуби ръката си?

— А, отравяне на кръвта — каза небрежно. — Надупчих я малко с един гвоздей и забра.

Взирах се в ръкава му, който беше празен чак до рамото.

— Да, явно — казах тихо.

— О, да. Ама беше голям късмет, заради туй не ме изпратиха в колониите с останалите.

— С кои останали?

Той ме погледна изненадан.

— Ами с другите затворници от Ардсмюир. Мак Дуб не ви ли каза? Когато крепостта вече спря да бъде затвор, изпратиха всички шотландски затворници да слугуват в колониите — всички освен Мак Дуб, защото той беше велик човек и не искаха да го изпускат от поглед, а мен, щото бях без ръка и не ставам за тежка работа. Отведоха Мак Дуб другаде, а мен ме пуснаха. Така че си беше направо късмет, само дето болката понякога се завръща нощем. — Изкриви лице и сякаш посегна да потърка несъществуващата си ръка, но се спря и сви рамене, илюстрирайки проблема.

— Разбирам. Значи си бил с Джейми в затвора. Не знаех. — Вече ровех из медицинското си сандъче и се чудех дали да дам болкоуспокояващо като чай от върбова кора или пчелинок с копър.

— О, да. — Инес вече не беше така срамежлив, започваше да говори свободно. — Щях да съм умрял от глад досега, ако Мак Дуб не ме беше намерил, когато освободиха и него.

— Тръгнал е да те търси? — С крайчеца на очите си зърнах някакъв син проблясък и кимнах на господин Уилъби, който минаваше покрай каютата.

— Да. Когато го пуснаха, дойде да ме потърси, за да види дали ще може да открие някой от изпратените в Америка — дали някой се е върнал. — Сви рамене и липсващата ръка странно преувеличи жеста. — Но в Шотландия бях само аз.

— Разбирам. Господин Уилъби, да имате някаква представа какво може да се направи за това? — Помахах му да влезе, обясних му проблема и с радост чух, че наистина има представа. Накарахме Инес пак да си свали ризата и аз гледах и си записвах внимателно, докато господин Уилъби притискаше силно с пръсти определени точки по врата и торса му и ми обясняваше какво точно прави.

— Ръката е в свят на духове — обясни той. — Тяло не; то в горен свят. Ръка опитва да се върне, не харесва да е далеч от тяло. Това — Ан-мо — натиска, натиска — спира болка. Но и ще кажем на ръка да не се връща.

— И как ще го направиш? — Инес се беше заинтригувал от процедурата. Повечето от екипажа не позволяваха на китаеца да ги докосва, смятаха го за езичник, нечист и извратен, но Инес го познаваше добре и беше работил с него последните две години.

Господин Уилъби поклати глава, защото не намираше думи, и зарови в моето сандъче. Извади бутилка със сушени люти чушки и изсипа внимателно една шепа, сложи я в малка чинийка.

— Има огън? — попита той. Имах огниво и успях да избия искра, за да запаля сухите чушки. Острата миризма изпълни каютата и всички загледахме как малка бяла струйка се издига от чинийката и образува нещо като облак над нея.

— Изпрати дим на фан дзяо до призрачен свят, говори на ръка — обясни господин Уилъби. Изду гърди и бузи като риба балон и духна силно облачето. После, без да спира, се обърна и се наплю хубаво чуканчето на Инес.

— Ей, мръсен езичнико! — извика Инес, ококорен от гняв. — Как смееш да ме плюеш?

— Плюе призрак — обясни господин Уилъби, като направи бързо три крачки назад към вратата. — Призрак страхува от плюнка. Няма върне се скоро.

Хванах Инес за здравата ръка.

— Сега отрязаната ръка боли ли те?

Гневът започна да изчезва от лицето му, докато мислеше за това.

— Ами… не — призна той. После се смръщи към господин Уилъби. — Но това не означава, че можеш да ме плюеш когато ти скимне, дребен червей такъв!

— О, не — рече доста спокойно господин Уилъби. — Аз не плюе. Сега ти плюе. Плаши твой призрак.

Инес се почеса по главата, дали от гняв или му стана смешно.

— Е, проклет да съм — рече накрая. Поклати глава, взе си ризата и я облече. — Все пак мисля, че другия път ще опитам от вашия чай, гуспожо Фрейзър.

— Аз съм глупак — каза Джейми. Говореше мрачно, докато гледаше Фъргъс и Марсали, които бяха потънали в разговор до перилата от другата страна на кораба.

— Защо мислиш така? — попитах, макар че имах представа. Фактът, че четиримата семейни на борда живееха в доброволно целомъдрие, бе повод за скрито веселие сред членовете на екипажа, чието целомъдрие не беше доброволно.