Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

На пет крачки от нас господин Уилъби седеше с кръстосани крака до главната мачта. До пантофа му имаше калъпче черно мастило, а пред него бе разпънат бял лист хартия. Върхът на четката му докосваше хартията нежно като пеперуда и оставяше изненадващо дръзки форми.

Докато го гледах с интерес, той започна отново от горния край на листа. Работеше бързо, със сигурни движения, сякаш гледаш танцьор или фехтовач.

Един от моряците мина опасно близо до хартията, почти стъпи с големия си мръсен крак върху белотата ѝ. След секунди друг мъж направи същото, макар че имаше достатъчно място да минат. После първият се върна и този път ритна малкото калъпче с черно мастило.

Морякът възкликна гневно, като се взираше смръщен в черното мастило по чистата палуба.

— Мръсен езичник! Виж какво направи!

Вторият, който се връщаше, спря заинтригуван.

— На чистата палуба? Капитан Рен няма да е доволен, нали? — Кимна на господин Уилъби подигравателно. — Най-добре побързай да го оближеш, дребосък, преди да е дошъл капитанът.

— Да, туй ще свърши работа. Оближи го. Бързо! — Първият пристъпи към китаеца, сянката му падна върху листа като петно. Господин Уилъби леко стисна устни, но не го погледна. Довърши втората колона, изправи калъпчето с мастило и пак натопи четката, без да откъсва очи от листа. Започна трета колона със сигурни движения.

— Казах — започна гръмогласно първият моряк, но спря изненадан, когато голяма бяла кърпа изпърха към палубата пред него и покри петното.

— Моля за извинение, господа — рече Джейми. — Като че ли изпуснах нещо. — Със сърдечно кимване, той се наведе и взе кърпичката си, а след нея на палубата остана съвсем леко петънце. Моряците се спогледаха несигурни, после погледнаха Джейми. Единият улови погледа на сините очи над усмихнатата уста и пребледня видимо. Обърна се и задърпа другаря си.

— Пардон, сър — промърмори. — Хайде, Джо, чакат ни на кърмата.

Джейми не погледна нито тях, нито господин Уилъби, а се върна към мен, като прибираше кърпата в ръкава си.

— Много приятен ден, нали, сасенак? — попита той. Отметна глава назад и вдиша дълбоко. — Освежаващ въздух, нали?

— За някои — сигурно — казах развеселена. Въздухът точно тук смърдеше доста силно на щавените кожи в трюма.

— Много мило от твоя страна — казах аз, когато се облегна на перилата до мен. — Дали да не предложа на господин Уилъби да пише в моята каюта?

Джейми изсумтя.

— Не. Казах му да пише в моята, или на масата в столовата, но той иска тук — упорит глупак е, и това е.

— Е, сигурно светлината е по-добра — казах със съмнение, като се взирах в малката сгърбена фигурка до мачтата. В това време порив на вятъра повдигна крайчето на хартията и господин Уилъби го притисна веднага, като с другата ръка продължаваше да пише. — Но не ми изглежда много удобно.

— Не е. — Джейми прокара пръсти през косата си подразнено. — Прави го нарочно, за да ядосва моряците.

— Е, ако това иска, явно се справя добре — отвърнах аз. — Но защо, за бога?

Джейми се наведе назад и изсумтя отново.

— Ами сложно е. Някога срещала ли си китаец?

— Неколцина, но предполагам, че по мое време са различни — казах сухо. — Не носят плитки и копринени пижами и не са обсебени от женски крака… или ако са, не са ми го казвали — добавих.

Джейми се засмя и се примъкна към мен, така че ръката му докосна моята.

— Е, свързано е с краката. Или поне така се започна. Джоузи, едно от момичетата на мадам Жан, казала на Гордън за това и, разбира се, той каза на всички.

— За какво точно става дума, за бога? — попитах аз, надделяна от любопитството. — Какво точно прави с краката?

Джейми се изкашля и бузите му порозовяха.

— Ами, малко е…

— Едва ли би могъл да ме шокираш с нещо — уверих го аз. — Виждала съм какво ли не — и повечето с теб, ако трябва да сме честни.

— Е, да, сигурно — ухили се той. — Ами не става дума какво точно прави, ами… е, в Китай, благородните дами си връзват краката.

— Чувала съм — отвърнах, като се чудех какво толкова има в това. — Правят го, за да бъдат краката им малки и изящни.

Джейми пак изсумтя.

— Изящни ли? Знаеш ли как се прави? — И започна да ми обяснява.

— Взимат малко момиченце… на около една годинка… и сгъват пръстите му надолу, докато не докоснат петата, после ги връзват, за да останат така.

— О! — възкликнах неволно.

— Аха — рече той сухо. — Бавачката сменя превръзките и почиства крака, после пак ги слага. След известно време пръстчетата изгниват и падат. А когато горкото момиче порасне, вече няма стъпала ами кости и кожа, по-малки от юмрука ми. — Той сви юмрук върху дървото, за да покаже. — Но тогава я смятат за много красива. Изящна, както ти каза.