Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Няма да ходя никъде.

Той въздъхна дълбоко и ме прегърна, сложи ме на коляното си, пъхна ръце под наметалото си и ме стисна здраво. Малко по малко треперенето ни спря.

— Какво правиш тук? — попитах накрая.

— Моля се — рече тихо. — Или поне се опитвам.

— Не биваше да те прекъсвам. — Направих опит да стана, но той не ме пускаше.

— Не, остани. — И останахме така, притиснати един в друг; усещах топлия му дъх в ухото си. Той пое въздух, сякаш да заговори, но го издиша, без да каже нищо. Обърнах се и докоснах лицето му.

— Кажи, Джейми.

— Грешно ли е да те имам? — прошепна той. Лицето му беше съвсем бледо, очите само тъмни ями в сумрака. — Все си мисля… аз ли съм виновен? Толкова ли съм прегрешил, като те исках така, като се нуждаех така от теб?

— Така ли? — Обхванах лицето му с длани, усетих студените широки скули. — И така да е — как би могло да е грешно? Аз съм ти съпруга. — Въпреки всичко тази простичка дума „съпруга“ сгря сърцето ми.

Той се извърна леко, устните му легнаха на дланта ми, а ръката му хвана моята. Пръстите му бяха студени и твърди, като накиснат от морската вода плавей.

— И аз така си казвам. Бог те изпрати при мен; как бих могъл да не те обичам? И все пак… не мога да спра да мисля.

Погледна към мен със сбърчено чело.

— Съкровището… редно беше да го използваме при нужда, за да нахраним гладните, да спасим хора от затвора. Но да се опитвам да откупя свободата си заради вина… да го използвам само за да мога да живея свободен в Лалиброх с теб, а не да се грижа за Лери… мисля, че това вече е грешно.

Увих ръка на кръста му и го притеглих към себе си. Той се приближи, жаден за утеха, и положи глава на рамото ми.

— Тихо — казах, макар че не беше продумал. — Спокойно. Джейми, някога правил ли си нещо само заради себе си… без да помислиш за друг?

Ръката му легна нежно на гърба ми, проследи шева на роклята и на устните му се появи лека усмивка.

— О, много, много пъти — прошепна. — Когато те видя. Когато те видя, не ме е грижа дали ме искаш, дали трябва да си някъде другаде или пък обичаш друг.

— Проклетник — прошепнах в ухото му, като го залюлях леко. — Ти си ужасен глупак, Джейми Фрейзър. Ами Бриана? Това не беше грешка, нали?

— Не. — Преглътна. Чух ясно звука и усетих пулса на шията му. — Но сега те отнех от нея. Обичам те… обичам и Иън, като мой син. И си мисля, че може би не мога да ви имам и двамата.

— Джейми Фрейзър — рекох отново, възможно най-убедително, — ти си ужасен глупак. — Отметнах косата от челото му и увих гъст кичур в юмрука си, дръпнах главата му назад, за да ме погледне.

Сигурно и аз съм изглеждала така, както изглеждаше той; с изпъкнали кости на черепа, бяла кожа, а устните и очите тъмни като кръв.

— Не си ме карал насила да идвам при теб, не си ме отделял от Бриана. Аз дойдох, защото исках… защото исках теб , както ти си искал мен… и присъствието ми тук няма нищо общо със случилото се. Ние сме женени , проклет да си — пред Бог, пред хората, пред Нептун, ако щеш.

— Нептун ли? — попита той смаян.

— Тихо сега. Женени сме и не е грешно да ме искаш, или да ме имаш, и никой читав бог няма да ти отнеме племенника, защото си искал да си щастлив. Това е!

— Освен това — добавих, като се отдръпнах и го погледнах след миг. — Никъде няма да ходя, така че какво можеш да направиш?

Леката вибрация в гърдите му този път беше от смях, а не от студ.

— Ще те взема и нека съм проклет — рече. Целуна челото ми нежно. — Любовта ми към теб ме преведе неведнъж през ада, сасенак; ще рискувам отново, ако трябва.

— Ха, а да не мислиш, че е много лесно да обичам теб ?

Този път се засмя с глас.

— Не, но може би ще продължиш, а?

— Може би.

— Ти си много упорита жена — каза той с усмивка в гласа.

— Краставите магарета се намират — казах аз и двамата притихнахме.

Беше много късно — вероятно четири сутринта. Луната бе вече ниско, виждаше се само от време на време през облаците. Те пък се движеха бързо; вятърът ги носеше и разкъсваше мъглата на предела между тъмнината и зората. Някъде долу един от тюлените излая силно.

— Мислиш ли, че можем да тръгнем сега? — попита внезапно Джейми. — Да не чакаме зората? Щом стигнем навътре в сушата, ще стане по-лесно и конете ще се оправят в тъмното.

Цялото тяло ме болеше от умора и умирах от глад, но станах веднага и отметнах косата от лицето си.

— Да вървим.

— Трябва да е „Артемида“. — Джаред затвори капака на преносимото си писалище и потърка смръщен чело. Братовчедът на Джейми вече бе петдесетинагодишен при първата ни среща, а сега минаваше седемдесетте, но издяланото лице с чипия нос, слабата, тясна фигура и огромната му работоспособност не се бяха променили. Само косата издаваше възрастта му, беше станала рядка и чисто бяла, ведро прихваната с червена копринена панделка.