Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Средно голям кораб с екипаж от четирийсетина души — каза той. — Но вече е късно и няма как да намерим нещо по-добро — всички от Карибите си отидоха преди месец. „Артемида“ щеше да тръгне с конвой за Ямайка, ако не беше останал за ремонт.

— Важно е да съм на твой кораб… с някой от твоите капитани — увери го Джейми. — Размерът няма значение.

Джаред изви скептично вежда.

— Тъй ли? Е, може да размислиш в морето. Доста ще е бурно по това време на годината, а малък кораб ще подскача като тапа. Може ли да попитам как издържа прехода през Ламанша с малката шлюпка, братовчеде?

Лицето на Джейми, вече изпито и мрачно, стана още по-мрачно при този въпрос. Той беше човек на сушата и не само бе склонен към морска болест, но тя тотално го поваляше. Беше ужасно болен по целия път от Инвърнес до Хавър, макар че морето бе спокойно. Сега, шест часа по-късно, вече на брега, в склада на Джаред на кея, устните му още бяха побелели, а под очите имаше тъмни сенки.

— Ще се справя — каза кратко.

Джаред го изгледа със съмнение. Джейми не можеше да се качи дори на закотвен кораб, без да позеленее; а мисълта да прекоси Атлантическия океан в малък, силно клатушкащ се съд в продължение на два-три месеца — беше направо абсурдна. Тази мисъл тормозеше и мен от известно време.

— Е, предполагам, че няма друг начин — въздъхна Джаред, изказвайки мислите ми. — И поне ще имаш лекар подръка — добави с усмивка към мен. — Предполагам, че ще го придружиш, нали, скъпа?

— Разбира се — уверих го аз. — Кога ще е готов корабът? Искам да намеря хубава билкарница, за да се заредя за пътуването.

Джаред стисна замислено устни.

— След седмица, ако е рекъл Бог. „Артемида“ е в Билбао в момента; ще докара щавени испански кожи и мед от Италия — ще ги разтоварим тук, щом пристигне, което ще е вдругиден при добър вятър. Още не съм избрал капитан за пътуването, но имам един наум; може да се наложи да отида до Париж, за да го доведа, и това означава два дни натам и два обратно. Като добавим и един ден да заредим с провизии, да напълним бъчвите с вода и всичко останало, ще е готова да тръгне призори следващата седмица.

— А колко е пътят до Западните Индии? — попита Джейми. Напрежението личеше в тялото му, не беше отслабнало нито по време на пътуването, нито при кратката почивка. Той бе изопнат като тетива и вероятно щеше да остане така, докато не намерим Младия Иън.

— Два месеца по време на сезона — отвърна Джаред, челото му още бе леко сбръчкано. — Но сезонът свърши преди месец; ще дойдат зимните бури и може да станат три месеца. Дори повече.

Или никога, но Джаред, бивш моряк, беше твърде суеверен — или твърде деликатен, — за да изрече това. Все пак видях как почуква леко по дървеното писалище.

Той не изрече и другото, което ме тревожеше; нямахме никакво сигурно доказателство, че синият кораб е тръгнал към Западните Индии. Имахме само записите, които Джаред беше взел от управителя на пристанището на Хавър, където бяха вписани две акостирания на кораба — подходящо наречен „Вещица“ — за последните пет години, като всеки път бе отбелязвано Бриджтаун като домашно пристанище, на остров Барбадос.

— Разкажи ми пак за него — за кораба, който отведе Младия Иън — каза Джаред. — Как плава? Високо ли газеше или ниско, много ли беше натоварен?

Джейми затвори очи за миг, концентрирайки се, и ги отвори с кимване.

— Много беше натоварен, сигурен съм. Оръдията бяха едва на шест стъпки над водата.

Джаред кимна доволен.

— Тогава е напускал пристанище, не се е връщал. Имам хора на всички главни пристанища във Франция, Португалия и Испания. С малко късмет ще намерят откъде е тръгнал и тогава ще научим със сигурност накъде пътува, от документите. — Тънките му устни внезапно се извиха надолу. — Освен ако не се окаже пиратски, който пътува с фалшиви документи.

Той внимателно остави настрани малкото писалище, чиято махагонова повърхност бе силно потъмняла с годините, и се изправи сковано.

— Е, само това можем да сторим засега. Нека идем вкъщи. Матилд ще ни чака с вечерята. Утре ще ти покажа манифестите и ордерите, а жена ти може да си намери билки.

Беше почти пет часът, съвсем тъмно по това време на годината, но Джаред имаше двама души, които щяха да ни придружат по краткия път до къщата му с факли и въоръжени с дебели тояги. Хавър беше процъфтяващ пристанищен град, а този квартал не беше подходящ за разходки по тъмно, особено ако се знае, че си богат търговец на вино.