Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Дъхът ми беше замъглил стъклото. Нарисувах малко сърчице на него; както го правех за Бриана в студените утрини. После изписвах вътре инициалите ѝ B.E.R. , Бриана Елън Рандъл. Дали още беше Рандъл? Или пък Фрейзър? Поколебах се и изписах две букви в сърчицето — J и C .

Още стоях пред прозореца, когато вратата се отвори и Джейми влезе.

— Още ли си будна? — попита той ненужно.

— Не мога да заспя заради дъжда. — Прегърнах го, топлината му веднага разпръсна студения мрак на нощта.

Той ме прегърна и опря буза на косата ми. Миришеше леко на морска болест и по-силно на восък и мастило.

— Писал ли си?

Погледна ме изумен.

— Да, как разбра?

— Миришеш на мастило.

Усмихна се леко, отстъпи назад и прокара ръка през косата си.

— Имаш нос на прасе, дето изравя трюфели, сасенак.

— О, благодаря, много мил комплимент. И какво писа?

Усмивката изчезна от лицето му, то отново стана напрегнато и изморено.

— Писмо до Джени — каза той. Отиде до масата, където бе оставил палтото си и започна да развърза шалчето и жабото. — Не исках да ѝ пиша, преди да се видя с Джаред и да мога да ѝ кажа какво ще правя и какви са шансовете да спася Иън. — Изкриви лице и съблече ризата през главата си. — Бог знае какво ще направи, когато го получи — и слава богу, че ще бъда тогава в морето — добави кисело.

Явно е било мъчително да го напише, но сега изглеждаше по-спокоен. Седна да свали обувките и чорапите си и аз минах зад него, за да разплета вкоравената му плитка.

— Радвам се, че поне това мина — каза той, изричайки мислите ми. — Ужасявах се как ще ѝ кажа, повече от всичко.

— Истината ли ѝ каза?

Той сви рамене.

— Винаги казвам истината.

Освен на мен. Не изрекох това обаче, а започнах да разтривам раменете му, за да отпусна скованите мускули.

— Какво направи Джаред с господин Уилъби? — попитах, защото масажът ми напомни за китаеца. Той беше пътувал с нас през Ламанша, залепен за Джейми като малка синя сянка. Джаред, който бе виждал всичко по пристанищата, го прие веднага, като му се поклони сериозно и го попита нещо на мандарин, но икономката му посрещна този необичаен гост с много по-голямо подозрение.

— Сигурно спи в конюшните — прозя се Джейми и се протегна. — Матилд каза, че не е свикнала да приема езичници в къщата и не смята да започва сега. Напръска кухнята със светена вода, след като той вечеря там. — Погледна нагоре, видя сърчицето на прозореца, черно на фона на побелялото стъкло, и се усмихна.

— Какво е това?

— Нищо, глупост.

Той хвана дясната ми ръка, палецът му галеше малкия белег в основата на моя палец, буквата J , която бе изрязал с върха на ножа си точно преди да го напусна, преди Калоден.

— Не те попитах дали искаш да дойдеш с мен. Мога да те оставя тук; Джаред ще те приюти тук или в Париж. Или можеш да се върнеш в Лалиброх, ако желаеш.

— Не, не ме попита. Защото много добре знаеш какво ще ти отговоря.

Спогледахме се и се усмихнахме. Бръчките от мъката и умората се изличиха от лицето му. Свещите сияеха меко по косата му, когато се наведе и леко целуна дланта ми.

Вятърът още свиреше в комина, дъждът по стъклото приличаше на сълзи, но вече нямаше значение. Вече можех да заспя.

Небето се беше прояснило сутринта. Студен вятър тресеше прозорците на кабинета на Джаред, но не успяваше да проникне в уютната стая. Къщата в Хавър бе много по-малка от разкошната парижка резиденция, но все пак бе триетажна, солидна и удобна.

Протегнах крака към пращящия огън и потопих перото в мастилницата. Правех списък на нещата, които можеха да ми потрябват за двумесечното пътуване. Дестилиран алкохол — той беше най-важен и лесно се намираше; Джаред бе обещал да ми донесе буренце от Париж.

— Най-добре да го надпишем като нещо друго — каза ми той. — Моряците ще го изпият, преди да напуснете пристанището.

Пречистена лой , написах бавно. Жълт кантарион, чесън, десет фунта; бял равнец. Написах пореч и го задрасках, замених го с по-старото му име, с което бе известен сега.

Работата вървеше бавно. Навремето знаех приложението на всички по-известни билки и на някои не толкова известни. Налагаше се; само с това разполагах.

Освен това много от тях се оказваха изненадващо ефикасни. Въпреки скептицизма — и неприкрития ужас — на моите началници и колеги в болницата в Бостън, бях ги използвала понякога и там, с добър ефект. („ Видяхте ли какво направи доктор Рандал? — беше извикала една стажантка и аз се усмихнах при спомена. — Даде на пациента от 134В сварени цветя!“)