Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Да, мадам. Знам, че херцогът е мъртъв, защото притежаваше голяма колекция древни монети, които чичо ми купи от наследниците му през четирийсет и шеста… Отбелязано е тук. — Вдигна леко каталога и го остави да падне.

И аз знаех, че херцог Сандрингам е мъртъв, и то от първа ръка. Кръстникът на Джейми, Мърто, го беше убил в една тъмна нощ през март четирийсет и шеста година, скоро преди битката при Калоден да сложи край на якобитското въстание. Преглътнах бързо при спомена за последния път, когато видях лицето на херцога — и огромната изненада в тъмните му очи.

Очите на Майер се стрелкаха между нас, после той добави колебливо:

— Мога да ви кажа и още нещо: когато чичо ми купи колекцията на херцога след смъртта му, в нея нямаше тетрадрахми.

— Да. Не е имало — прошепна Джейми на себе си. После се съвзе, стана и посегна към гарафата на бюфета. — Благодаря ви, Майер — рече той официално. — А сега нека пийнем за вас и вашата малка книжка.

Няколко минути по-късно Майер бе коленичил на пода и връзваше торбата си. Малката кесийка със сребърни ливри, които Джейми му бе дал като заплащане, беше в джоба му. Той стана, поклони се на него и на мен, преди да се изправи и да сложи опърпаната си шапка.

— Довиждане, мадам.

— Довиждане, Майер — казах аз. После попитах колебливо. — Наистина ли това е цялото ви име?

Нещо просветна в големите сини очи, но той отвърна любезно, като нарамваше тежката торба на гърба си.

— Да, мадам. Евреите във Франкфурт нямат право на фамилно име. — Погледна ме и се усмихна накриво. — За удобство, съседите ни наричат по названието на стария червен щит, който е бил нарисуван на фасадата на къщата ни преди много години. Но иначе… не, мадам. Нямам име.

Жозефин дойде, за да отведе госта към кухнята, като вървеше няколко крачки пред него с присвити ноздри, сякаш усещаше лоша миризма. Майер крачеше след нея, тежкото му сабо трополеше по лъснатия под.

Джейми се отпусна в креслото си, изглеждаше дълбоко замислен.

Чух вратата долу да се затваря след няколко минути, почти с трясък, и тропот на сабо по камъните. Джейми също го чу и се обърна към прозореца.

— Е, лек пък Майер Червен щит — каза усмихнат.

— Джейми — казах аз, внезапно ми хрумна нещо, — говориш ли немски?

— А? Да — отвърна той разсеяно, вниманието му още бе приковано от прозореца и шумовете навън.

— Как е „червен щит“ на немски? — попитах аз.

Той ме погледна невиждащо за миг, после очите му се проясниха, когато мозъкът направи връзката.

— Ротшилд , сасенак. Защо?

— Просто така — отвърнах. Погледнах към прозореца, където тропотът на дървеното сабо вече се бе изгубил сред шумовете на улицата. — Сигурно всеки все трябва да започне от някъде.

— Петнайсет души в ковчега на мъртвеца — казах аз. — Йо-хо-хо и бутилка ром.

Джейми ме погледна.

— О, тъй ли?

— Херцогът е мъртъв — обясних. — Мислиш ли, че съкровището на тюлените е наистина негово?

— Не мога да съм сигурен, но изглежда вероятно. — Двата му сковани пръста потропаха по масата. — Когато Джаред спомена Майер, си помислих, че си струва да попитам… защото със сигурност онзи, който е изпратил „Вещица“ да вземе съкровището, най-вероятно е същият, който го е оставил там.

— Има логика, но явно не е бил същият човек, ако херцогът го е оставил там. Мислиш ли, че цялото съкровище струва петдесет хиляди паунда?

Джейми присви замислено очи към издутата гарафа. После я взе и напълни чашата си, за да подпомогне мисловния процес.

— Не и самият метал. Но забеляза ли какви са цените на някои от монетите в каталога му?

— Забелязах.

— Има по хиляда лири стерлинги! — за някакво си парченце мухлясал метал! — каза той изумен.

— Не мисля, че металът мухлясва, но разбирам какво казваш. Както и да е — продължих, като махнах с ръка, — работата е следната: смяташ ли, че съкровището на тюлените може да са онези петдесет хиляди паунда, които херцогът бе обещал на Стюартите?

В ранните дни на четирийсет и четвърта година, когато Чарлс Стюарт бе във Франция и се опитваше да убеди своя братовчед Луи да му окаже някаква подкрепа, той бе получил кодирано предложение от херцог Сандрингам, за петдесет хиляди паунда — достатъчно, за да наеме малка армия, — при условие, че влезе в Англия и си върне трона на предците си.

Дали това предложение най-сетне бе убедило колебаещия се принц да предприеме обречения си поход, никога нямаше да разберем. Може и просто да е реагирал на някое пиянско предизвикателство или пък е бил обиден от любовницата си, но така или иначе замина за Шотландия само с шестима придружители, две хиляди холандски меча и няколко бурета бренди, с които трябваше да очарова вождовете на планинските кланове.