Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Тези петдесет хиляди паунда така и не бяха получени, защото херцогът умря, преди Чарлс да стигне до Англия. Но още нещо ме занимаваше през безсънните нощи — въпросът дали парите щяха да променят нещо. Дали ако Чарлс Стюарт ги беше получил, щеше да преведе парцаливата си армия чак до Лондон и да си върне трона и короната на баща си?

Е, ако го беше направил, якобитското въстание щеше да успее, битката при Калоден нямаше да се случи и аз никога нямаше да се върна през камъните… и с Бриана вероятно щяхме да умрем при раждането ѝ и отдавна щяхме да сме изгнили в земята. Със сигурност двайсет години бяха достатъчни, за да ме научат, че няма смисъл да се питаш „ами ако“.

Джейми също мислеше и потъркваше основата на носа си.

— Вероятно е — каза накрая. — Ако успееш да продадеш добре монетите и камъните — а знаеш, че това отнема време; ако ги продадеш бързо, ще получиш само част от цената. Но ако имаш време да потърсиш добри купувачи — да, може и да им вземеш петдесет хиляди.

— Дънкан Кар беше якобит, нали?

Джейми кимна смръщен.

— Да. Макар че това е доста странно съкровище, което да дадеш на командира на армия, за да плати на хората си!

— Да, но пък е малко, по-лесно се носи, лесно се крие — изтъкнах аз. — И ако беше на мястото на херцога и бързаш да уредиш нещата със Стюартите, за да не те обвинят в измяна, това щеше да е важно за теб. Ако бе изпратил петдесет хиляди в стерлинги, в сандъци и със стражи, щеше да привлече много повече внимание, отколкото да ги изпрати в малка дървена кутия през Ламанша.

Джейми пак кимна.

— Освен това, ако имаш колекция от такива редки монети, няма да привлечеш внимание с това, че си се сдобил с още, и никой няма да забележи. Съвсем лесно можеш да замениш най-скъпите с евтини, без някой да разбере.

— Много хитър план, който и да го е измислил. — Погледна питащо към мен. — Но тогава защо Дънкан Кар дойде, почти десет години след Калоден? И какво се е случило с него? Дали бе дошъл да остави съкровището при тюлените, или да го вземе оттам?

— И кой е изпратил „Вещица“? — довърших вместо него. Поклатих глава.

— Проклет да съм, ако знам. Вероятно херцогът е имал някакъв съучастник? Но и така да е, не знаем кой е.

Джейми въздъхна и явно не можеше да седи повече, защото се изправи и се протегна. Погледна през прозореца, преценявайки височината на слънцето, обичайният му метод за познаване на часа.

— Да, добре, в морето ще имаме достатъчно време за мислене. Наближава пладне, а каретата за Париж тръгва в три часа.

Аптеката на Рю дьо Варен я нямаше. На нейно място сега процъфтяваха кръчма, заложна къща и малка златарница, натъпкани дружески една до друга.

— Мастър Раймон? — Човекът в заложната къща сви сивите си вежди. — Чувал съм за него, мадам. — Погледна ме крадешком, явно не беше чувал много хубави неща, — но се изнесе преди няколко години. Ако търсите добра билкарница обаче, Красньор на Плас Далюз или пък мадам Верю, близо до Тюйлери… — Взираше се с интерес в господин Уилъби, който ме придружаваше, после се облегна на тезгяха, за да продължи поверително: — Искате ли да продадете китаеца, мадам? Имам клиент с вкус към Ориента. Мога да му взема много добра цена — само с обичайната комисиона, уверявам ви.

Господин Уилъби, който не говореше френски, се взираше с открито отвращение в един порцеланов буркан, изрисуван с фазани в източен стил.

— Благодаря — отвърнах, — но не мисля. Ще опитам при Красньор.

Господин Уилъби бе привлякъл относително малко внимание в Хавър, пристанищен град, в който имаше всякакви чужденци. Но по улиците на Париж, издокаран с подплатен жакет над синята копринена пижамка, той ставаше повод за много коментари. Затова пък се оказа доста вещ в билките и лечебните субстанции.

— Бай дзей ай — каза ми той, като взе щипка синапово семе от една отворена кутия в магазина на Красньор. — Добро за шен йен — бъбреци.

— Да, така е — отвърнах, изненадана. — Откъде знаеш?

Позволи на главата си да се завърти леко наляво-надясно, явно така изразяваше удоволствието си, когато успяваше да впечатли някого.

— Познавал лечители — каза ми, преди да се обърне и да посочи към кош, в който имаше нещо като топки спечена кал.

— Шан ю — заяви авторитетно. — Добро — много добро — чисти кръв, черен дроб работи добре, няма суха кожа, помага вижда. Ти купи.

Приближих се да огледам въпросните обекти и установих, че са сушени змиорки, увити на топчета и щедро покрити с кал. Цената беше доста разумна обаче, така че, за да го зарадвам, добавих две от гадните неща в кошницата на ръката ми.