Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Времето беше меко за началото на декември и ние тръгнахме към къщата на Джаред по Рю Тремулин. Улиците бяха ярки от зимното слънце и оживени от търговци, просяци, проститутки, пазаруващи прислужници и други обитатели на бедната част на Париж, решили да се възползват от временното затопляне.

На ъгъла на Рю дю Норд и Але де Канар обаче видях нещо необичайно; висока фигура със сведени рамене, черно расо и кръгла черна шапка.

— Преподобни Кембъл! — възкликнах аз.

Той се обърна, позна ме, после се поклони и свали шапката си.

— Госпожо Малкълм! Колко се радвам да ви видя отново. — Видя господин Уилъби, примигна и лицето му застина в неодобрително изражение.

— Ъъъъ… това е господин Уилъби — представих го аз. — Той е… помощник на съпруга ми. Господин Уилъби, това е преподобният Арчибалд Кембъл.

— Разбирам. — Преподобният Кембъл по принцип си изглеждаше доста строг, но сега доби вид, все едно бе закусвал с бодлива тел и не му е харесало.

— Мислех, че сте тръгнали от Единбург за Западните Индии — казах аз, с надеждата да отклоня вниманието му от китаеца. Стана; погледът му се премести към мен и омекна леко.

— Благодаря ви за загрижеността, мадам. Все още имам такива намерения. Обаче се наложи спешно да дойда първо във Франция. Ще отпътувам от Единбург другата седмица, в четвъртък.

— А как е сестра ви? — попитах. Той погледна господин Уилъби с неприязън, после направи крачка встрани, за да не му е точно пред очите, и сниши глас.

— Малко се подобри, благодаря ви. Отварите, които предписахте, бяха много полезни. Сега е доста по-спокойна и спи по-редовно. Трябва да ви благодаря отново за любезната ви помощ.

— Няма защо. Надявам се, че пътуването ще ѝ понесе. — Разделихме се с обичайните любезности и с господин Уилъби продължихме по Рю дю Норд, към къщата на Джаред.

— Плеподобен значи свят човек, не ли така? — попита господин Уилъби след малко. Като всички хора от Изтока, и на него му бе трудно да произнася звука „р“, което направи думата „преподобен“ малко гротескна.

— Да — отвърнах, като го погледнах с любопитство. Той сви устни и ги издаде напред, после изсумтя доста развеселено.

— Не много свят, тоя плеподобен.

— Защо мислиш така?

Той ме погледна с блеснали очи, пълни с лукавство.

— Виждал го веднъж, при мадам Жан. Не говорил силно тогава. Много тих тогава, плеподобния.

— О, така ли? — Обърнах се назад, но високата фигура се беше изгубила в тълпата.

— Мръсни курви — уточни господин Уилъби, като направи крайно груб жест в областта на чатала си за илюстрация.

— Да, схванах. Е, сигурно плътта понякога побеждава дори при шотландските свещеници от Свободната църква.

На вечеря споменах, че съм видяла преподобния, но не добавих информацията от господин Уилъби за неговите твърде светски дейности.

— Трябваше да го попитам къде точно отива в Западните Индии — казах. — Не че ще е особено забавен спътник, но може да е полезно, ако познаваме някого там.

Джаред, който делово консумираше телешки шницели, спря да преглътне, и каза:

— Не се тревожете за това, скъпа. Ще ви дам списък с полезни познати. Написал съм писма, които да отнесете на неколцина приятели там, те ще ви помогнат.

Отряза още едно голямо парче от телешкото, потопи го в локвичка винен сос и го сдъвка, като гледаше замислено Джейми.

Явно стигна до някакво решение, преглътна, отпи от виното и каза разговорливо:

— Срещаме се при отвеса, братовчеде.

Погледнах го объркана, но Джейми, след миг отвърна:

— И се разделяме при квадрата.

Слабото лице на Джаред разцъфна в усмивка.

— О, това ще помогне! Не бях сигурен, нали? Но си помислих, че си струва да опитам. Къде стана?

— В затвора — отвърна Джейми. — Но съм към ложата в Инвърнес.

Джаред кимна доволен.

— Да, добре. Има ложи в Ямайка и Барбадос — ще пиша за теб на магистрите там. Но най-голямата ложа е в Тринидад — повече от две хиляди членове. Ако ти потрябва голяма помощ, за да откриеш момчето, там я търси. В ложата узнават за всичко случващо се на островите, рано или късно.

— Ще ми кажете ли за какво става дума? — прекъснах ги аз.

Джейми ме погледна и се усмихна.

— За масони, сасенак.

— Ти си масон? — избълвах аз. — Не си ми казвал!

— Не би трябвало — сопна се Джаред. — Ритуалите на масоните са тайни, известни само на членовете. Нямаше да представя Джейми на тринидадската ложа, ако вече не беше един от нас.

Разговорът отново мина на по-общи теми. Започнаха да обсъждат провизиите за „Артемида“, а аз мълчах, концентрирана върху телешкото. Този инцидент, колкото и дребен да беше, ми напомни за всички неща, които не знаех за Джейми. Някога можех да твърдя, че го познавам толкова, колкото е възможно да познаваш друг човек.