Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Това мирише много силно, сасенак — каза Джейми при една от кратките си визити в кръчмата. — Какво е?

— Пресен джинджифил — отвърнах, като вдигнах остатъците от корена, който стържех. — Казват, че много помага при повръщане.

— О, тъй ли? — Той вдигна купата, помириса съдържанието ѝ и кихна гръмовно, за огромно удоволствие на зрителите. Грабнах я от него, преди да я разлее.

— Това не е енфие — казах аз. — Пие се на чай. Надявам се да подейства, иначе ще трябва да те изгребваме от трюма, ако това, дето си го представям, е трюм.

— О, не се тревожете, гуспожо — рече един от по-възрастните моряци. — На много младоци им призлява първите ден-два. Но им минава бързо; до третия ден са свикнали с клатушкането и вече са на такелажа, пъргави като чучулиги.

Погледнах Джейми, който никак не приличаше на чучулига в момента. Все пак този коментар като че ли му даде малко надежда, защото се поободри и махна на изтощената прислужница да му донесе ейл.

— Може и така да е — рече той. — И Джаред каза същото; че морската болест траела само няколко дни, стига морето да не е твърде бурно. — Отпи малко от ейла, после, отново, по-уверено. — Мога да издържа три дни, предполагам.

Късно следобед на втория ден по скалите на брега се появиха шестима мъже с планински понита.

— Рибърн ги води — каза Джейми, засенчил очи, взираше се в шестте малки точици. — И Кенеди е с него, после Инес — май лявата му ръка я няма? — и Мелдръм, и това трябва да е Маклауд, те винаги яздят заедно. Последният Гордън ли е, или Фъргъс?

— Трябва да е Гордън, защото е твърде дебел за Фъргъс — казах аз, докато надничах над рамото му.

— Къде е Фъргъс, по дяволите? — попита той Рибърн още щом контрабандистите пристигнаха, бяха представени на новите си другари от кораба и седнаха да хапнат и пийнат.

Рибърн поклати глава, като бързо лапаше храната си.

— Ами рече, че имал някаква работа и да съм наемел коне, да говоря с Мелдръм и Маклауд дали ще идват, щото бяха с лодката тогава, и щяха да се върнат след ден-два…

— Каква работа? — попита остро Джейми, но получи само свиване на рамене в отговор. Рибърн промърмори нещо на келтски, но продължи да яде без повече приказки.

Екипажът вече беше попълнен — с изключение на Фъргъс — и на сутринта започна подготовката за отплаване. Палубата беше сцена на организирана суматоха, хора се стрелкаха напред-назад, надничаха през люковете и тупваха внезапно от такелажа като мъртви мухи. Джейми стоеше до руля, гледаше да не се пречка и помагаше, когато имаше нужда от сила, а не от умения. През повечето време обаче просто седеше и се взираше в пътя на брега.

— Трябва да отплаваме до ранния следобед, иначе ще изпуснем отлива — каза капитан Рен любезно, но твърдо. — Времето ще се влоши до двайсет и четири часа; барометърът пада и го усещам с тила си. — Капитанът леко разтри въпросния тил и кимна към небето, което от калаено бе станало оловносиво още рано сутринта. — Няма да отплавам в буря и ако искаме да стигнем до Индиите възможно най-скоро…

— Да, разбрах, капитане — прекъсна го Джейми. — Разбира се, трябва да направим най-доброто. — Отстъпи, за да пропусне един засилен моряк, и капитанът изчезна, издавайки заповеди по пътя си.

С напредването на деня Джейми вече изглеждаше овладян, както винаги, но забелязах, че скованите пръсти потрепват по бедрото му по-често — единственият признак на тревогата му. И наистина беше разтревожен. Фъргъс бе до него от двайсет години, откакто Джейми го откри в един парижки бардак и го нае да открадне писмата на Чарлс Стюарт.

Дори нещо повече; Фъргъс беше живял в Лалиброх още преди Младия Иън да се роди. Момчето бе като по-малък брат за Фъргъс, а Джейми беше най-близкото подобие на баща за Фъргъс. Не можех да си представя каква толкова спешна работа му е попречила да дойде. Джейми също не можеше и пръстите му барабаняха по дървените перила.

Когато стана време, Джейми се извърна неохотно, откъсвайки очи от празния бряг. Люковете бяха залостени, въжетата навити, няколко моряци скочиха на брега, за да развържат кораба; бяха шестима, а въжетата бяха дебели колкото китката ми.

Докоснах ръката на Джейми съчувствено.

— По-добре слез долу — казах аз. — Взела съм спиртник. Ще ти сваря малко чай от джинджифил и после…

Тропот на галопиращ кон отекна по брега, копитата хрущяха по чакъла на скалния склон.

— Това е той, малкият глупак — каза Джейми с огромно облекчение. Обърна се към капитана и изви въпросително вежда. — Още ли има отлив? Добре тогава, да тръгваме.