Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Не мога. Нямаше дати на него. Само името ти — и моето.

— Твоето? — Отвори рязко очи.

Пак кимнах, усещах гърлото си свито при спомена за онази гранитна плоча. Наричаха я „брачен камък“, две четвъртинки на кръг, които си пасваха в полукръг. И, разбира се, аз бях видяла само едната половина.

— Беше изписано цялото ти име. Така разбрах, че си ти. А отдолу: „Обичан съпруг на Клеър.“ Тогава не разбирах как… но сега, разбира се, вече знам.

Той кимна бавно.

— Да, ясно. Е, тогава, щом ще съм в Шотландия и още ще съм женен за теб… може би няма значение „кога“. — Усмихна ми се леко и добави: — Това значи, че ще намерим и Младия Иън жив и здрав, защото, сасенак, аз няма да се върна в Шотландия без него.

— Ще го намерим — казах с увереност, която не изпитвах съвсем. Сложих ръка на рамото му и застанах до него, за да гледам как Шотландия бавно се отдалечава.

Когато се мръкна, скалите на Шотландия вече бяха изчезнали в морската мъгла, а Джейми, измръзнал до кости и блед като платно, се остави да го заведа долу, за да легне. До този момент вече бяха станали ясни непредвидените последствия от ултиматума му към Фъргъс.

Имаше само две малки частни каюти, освен капитанската; ако на Фъргъс и Марсали им бе забранено да спят заедно, докато не бъдат официално благословени, значи Джейми и Фъргъс щяха да спят в едната, а ние с Марсали в другата. Явно пътуването нямаше да е леко, и то не само в едно отношение.

Бях се надявала морската болест да отшуми, ако Джейми не вижда бавното люлеене на хоризонта, но де такъв късмет.

— Отново ли? — попита Фъргъс, като сънливо се надигна на койката си посред нощ. — Но как? Не е ял нищо цял ден?

— Ами кажи му го — отговорих аз, като се опитвах да дишам през устата, докато носех към вратата легена и се провирах трудно през тясната каюта. Палубата се люлееше под мен и едва пазех равновесие.

— Милейди, дайте на мен. — Фъргъс стъпи бос на пода, препъна се и едва не се блъсна в мен, когато посегна за легена.

— Най-добре се наспете, милейди — каза той, когато го поемаше от ръцете ми. — Аз ще се грижа за него.

— Ами… — Мисълта за койката беше много изкушаваща. Денят беше дълъг.

— Върви, сасенак — каза Джейми. Лицето му бе призрачно бяло, блеснало от пот на слабата светлина от малкия газеник, който гореше на стената. — Аз ще се оправя.

Това беше крайно невярно; и в същото време едва ли присъствието ми щеше особено да му помогне. Фъргъс можеше да свърши малкото, което бе възможно да се направи; все пак нямаше известен лек за морска болест. Човек можеше само да се надява, че Джаред е прав и тя ще отмине от само себе си, когато „Артемида“ излезе навътре в океана.

— Добре — предадох се аз. — Вероятно ще ти олекне на сутринта.

Джейми отвори едно око, изстена, потрепери и пак го затвори.

— Или ще съм мъртъв.

След това ведро предположение аз излязох в тъмното на коридора, само за да се препъна в проснатия господин Уилъби, свит до вратата на каютата. Той изсумтя изненадано, после, като видя, че съм аз, се претърколи на четири крака и изпълзя в каютата, люлеейки се с кораба. Без да обръща внимание на недоволното възклицание на Фъргъс, той се сви до масата и веднага заспа с блажено изражение на кръглото си личице.

Моята каюта беше от другата страна на коридора, но спрях за миг да подишам чист въздух, който идваше от палубата. Чуваха се най-разнообразни шумове — от проскърцване и пропукване на гредите около нас, до плющенето на платната и воя на такелажа, както и слабото ехо на нечий вик на палубата.

Въпреки клатенето и студа Марсали спеше дълбоко — свита черна фигурка върху една от койките. Още по-добре — не се налагаше да говоря с нея.

Въпреки това усетих леко съчувствие; вероятно не така си бе представяла първата си брачна нощ. Беше твърде студено, за да се събличам; затова си легнах с дрехите на малката койка и се заслушах в звуците на кораба. Чувах съскането на водата по корпуса, само на една-две стъпки над главата ми. Беше странно успокояващ звук. И аз заспах спокойно под акомпанимента на песента на вятъра и слабите звуци от повръщане от другата страна на коридора.

„Артемида“ беше чист кораб, като за кораб, но когато натъпчеш трийсет и двама мъже — и две жени — в пространство, дълго осемдесет фута и широко двайсет и пет, заедно с пет тона щавени кожи, двайсет и две бъчви сяра и достатъчно медни и калаени платна, за да обковеш цялата „Кралица Мери“, хигиената неизбежно се влошава.