Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Шафран? — попита дрезгаво.

— Половин унция — отвърнах бързо, като се опитах да скрия триумфа в гласа си.

Пое дълбоко дъх, алчността светеше в малките му сини очички.

— Отвън има изтривалка, мадам, изтрийте си краката и влезте.

След като стерилизирах единия нужник с ограничени количества вряла вода и търпение от страна на Фъргъс, аз тръгнах пак към каютата си, за да се измия за обяд. Марсали я нямаше там; без съмнение беше отишла при Фъргъс, който като че ли ми помогна не особено героично.

Изплакнах ръцете си с алкохол, сресах си косата и после тръгнах пак по коридора да видя дали — по някакво чудо Джейми ще иска да хапне или да пие нещо. Само един поглед ме лиши от тази надежда.

С Марсали бяхме получили по-голямата каюта, което означаваше, че всяка от нас разполага приблизително с шест квадратни фута пространство, без да броим койките. Те бяха като кутийки, нещо като затворени легла, вградени в стената, пет и половина фута дълги. Марсали се събираше идеално в нейната, но аз бях принудена да се свия и поради това се будех с изтръпнали крака.

Джейми и Фъргъс имаха подобни койки. Джейми лежеше настрани, наврян в едната като охлюв в черупката си; и точно на такъв приличаше в момента, защото беше добил прозрачносив цвят със зелено-жълти нюанси, които силно контрастираха с червената му коса. Отвори едно око, щом ме чу да влизам, погледна ме замаяно за миг, и пак го затвори.

— Не си много добре май? — казах съчувствено.

Окото пак се отвори и той като че ли понечи да каже нещо. Отвори уста, размисли и пак я затвори.

— Не — рече само.

Леко пригладих косата му, но той като че ли не забеляза.

— Капитан Рен каза, че вероятно утре ще е по-спокойно — казах аз. Морето не беше чак толкова бурно, но все пак имаше вълнение.

— Няма значение — каза той, без да отваря очи. — Дотогава ще съм мъртъв… или поне се надявам.

— Опасявам се, че няма да стане — поклатих глава. — Никой не умира от морска болест, макар че това ме учудва, като те гледам.

— Не от това. — Отвори очи и се надигна на лакът, от усилието по устната му изби пот. — Клеър. Внимавай. Трябваше да ти кажа преди… но не исках да те тревожа, но мисля… — Лицето му се промени. Вече запозната със симптомите, аз веднага грабнах легена.

— Господи. — Отпусна се изтощен, блед като платно.

— Какво трябваше да ми кажеш? — попитах, бърчейки нос, докато оставях легена на пода до вратата. — Каквото и да е, трябваше да ми го кажеш, преди да отплаваме.

— Не мислех, че ще е толкова зле — промърмори той.

— Ти все не мислиш така — сопнах се аз. — Какво искаше да ми кажеш?

— Питай Фъргъс. Кажи му, че трябва да ти каже. Кажи му, че не е Инес.

— За какво говориш? — Бях леко притеснена; делириумът не беше обичаен при морска болест.

Той отвори очи и ме погледна с огромно усилие. По челото и на горната му устна беше избила пот.

— Инес. Не може да е той. Не е искал да ме убие.

Лека тръпка плъзна по гръбнака ми.

— Добре ли си, Джейми? — Наведох се над него и попих лицето му, а той опита да се усмихне. Нямаше треска и очите му бяха ясни.

— Кой? — попитах внимателно и сякаш усетих нечий поглед с гърба си. — Кой иска да те убие?

— Не зная. — Спазъм разкриви чертите му, но той стисна устни и успя да го преодолее.

— Питай Фъргъс — прошепна, когато можа да заговори отново. — Насаме. Той ще ти каже.

Почувствах се безкрайно безпомощна. Нямах представа за какво говори, но ако съществуваше някаква опасност, нямаше да го оставя сам.

— Ще изчакам, докато слезе.

Едната му ръка беше свита до носа му. Сега се изпъна бавно и се плъзна под възглавницата. Той извади кинжала оттам и го стисна на гърдите си.

— Аз ще се справя. Върви, сасенак. Едва ли ще опитат през деня.

Това никак не ме успокои, но явно нямаше какво друго да сторя. Той лежеше неподвижен, стиснал кинжала на гърдите си като надгробна фигура.

— Върви — промърмори отново, устните му едва се движеха.

Щом излязох, нещо помръдна в сенките в края на коридора. Вгледах се и различих приклекналата фигурка на господин Уилъби, опрял брадичка на коленете си. Той разтвори колене и се поклони между тях.

— Не тревожи, почетна Първа съпруга — увери ме тихо. — Аз пази.

— Добре, продължавай. — И тръгнах ужасно разтревожена да търся Фъргъс.

Открих го с Марсали на задната палуба, гледаха няколко големи бели птици зад кораба.

— Не сме сигурни, че някой иска да убие милорд — обясни ми той. — Буретата в склада може да са били случайност — и преди са се случвали такива неща, — както и пожара в пристройката, но…