Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Въпреки изтощението от пътуването, потискащата теснотия, силната миризма на пристанището и глада, аз се обнадеждих, докато следвахме факлите по тесните тъмни улици. Благодарение на Джаред поне имахме шанс да намерим Младия Иън.

Джаред се бе съгласил с Джейми, че ако пиратите на „Вещица“ — защото аз ги смятах за такива, — не са убили Иън веднага, вероятно няма да го наранят повече. Здраво момче от всяка раса можеше да бъде продадено като роб или слуга в Западните Индии за повече от двеста паунда; доста добра сума по това време.

Ако наистина искаха да спечелят добре от момчето, и ако узнаехме пристанището, към което пътуваха, нямаше да е особено трудно да го намерим и освободим. Лек вятър и мразовити капки от надвисналите облаци леко потушиха оптимизма ми, като ми напомниха, че дори да не е трудно да намерим Иън, щом стигнем в Западните Индии, все пак и „Вещица“, и „Артемида“ трябваше първо да се доберат до островите. А зимните бури вече започваха.

Дъждът се засили през нощта, трополеше неуморно по каменните плочи на покрива. Обикновено това би трябвало да е успокоителен и уютен звук; но при настоящите обстоятелства тихото барабанене звучеше заплашително.

Въпреки обилната вечеря и отличните вина, аз не можах да заспя, умът ми все призоваваше образи на мокри от дъжда платна и високи вълни. Поне страховитите видения държаха будна само мен; Джейми не беше се качил горе, остана да говори с Джаред за предстоящото пътуване.

Джаред беше готов да рискува кораб и капитан, за да ни помогне. В замяна Джейми щеше да пътува като надзорник на товара.

— Като какво ? — попитах аз.

— Суперкарго — обясни търпеливо Джаред. — Това е човек, който има за задача да наглежда товаренето и разтоварването, продажбата и разпределението на товара. Капитанът и екипажът просто управляват кораба; някой трябва да се грижи за съдържанието му. В случай че товарът е застрашен, заповедите на надзорника на товара могат да отменят дори тези на капитана.

И така, беше уредено. Макар че Джаред бе готов да поеме риск заради роднина, не виждаше защо да не спечели нещо от цялата работа. Поради това набързо уреди какво да се натовари в Билбао и в Хавър; щяхме да тръгнем за Ямайка, за да го разтоварим там, и щяхме да натоварим „Артемида“ с ром, произведен от захарната плантация на „Фрейзър и сие“ в Ямайка за връщането.

А връщането нямаше да се случи, докато не се оправеше времето, в края на април или началото на май. Междувременно, между пристигането ни в Ямайка през февруари и връщането в Шотландия през май, Джейми щеше да има на разположение кораба и екипажа, за да отиде до Барбадос — или на други места, — за да търси Младия Иън. Три месеца. Надявах се да е достатъчно.

Това беше много щедро от страна на Джаред. Все пак той бе достатъчно богат, за да си позволи да изгуби един кораб. Това щеше да го разстрои, но не и да го разори. Не ми убягна и фактът, че докато Джаред рискуваше малка част от богатството си, ние рискувахме живота си.

Вятърът като че ли утихваше; вече не виеше в комина с такава ярост. Сънят все още бягаше от мен, затова станах от леглото, завих се с кувертюрата и отидох до прозореца.

Небето беше наситено сиво, в различни оттенъци, дъждовните облаци бяха поръбени със сияние от скритата зад тях луна, а стъклото бе мокро от дъжда. Все пак през облаците се процеждаше достатъчно светлина, за да виждам мачтите на корабите на пристана, на по-малко от четвърт миля от къщата. Те се олюляваха, платната им пърхаха на вятъра, надигаха се и се спускаха с неравен ритъм, когато вълните люлееха закотвените съдове. След седмица щях да съм на един от тях.

Не бях се замисляла какъв ще е животът, когато открия Джейми, ако изобщо го откриех. После наистина го открих и набързо се наложи да приема първо, че съм съпруга на печатар с опасни политически убеждения в Единбург, после познах опасното съществуване на контрабандиста, а накрая стигнах до спокойния, изпълнен с труд живот в планинска ферма, която познавах и обичах.

Сега, пак така бързо, всички тези възможности бяха изчезнали, и отново се изправях пред неизвестно бъдеще.

Странно, но не бях толкова притеснена, колкото развълнувана. Двайсет години бях живяла неподвижно като мида, задържана от Бриана, Франк и пациентите си. Сега съдбата — и собствените ми действия — ме бяха откъснали от всичко това и се чувствах свободно от промяната на течението, на милостта на сили, много по-могъщи от мен.