Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— И ако са?

— Тогава един Бог знае — рече тихо и не продума повече, докато не стигнахме до конете.

Те пасяха близо до кулата, където бяхме оставили коня на Иън, държаха се сякаш нищо не се е случило и се преструваха, че жилавата трева е вкусна.

— Ха! — възкликна неодобрително Джейми. — Глупави зверове. — Грабна въжето и го уви два пъти около един щръкнал камък. Подаде ми края с инструкции да го държа и пусна другия край в комина. Свали си палтото и обувките и изчезна по въжето, без да каже нищо.

Малко по-късно се върна, целият потен, с малко вързопче под мишница. Ризата, палтото, обувките и чорапите на Младия Иън, с ножа му и малка кожена кесийка, в която момчето държеше всичките си ценности.

— Смяташ да ги занесем у дома на Джени? — попитах. Опитах да си представя как ще реагира Джени при такива новини, и много добре ми се получи. Призля ми, защото знаех, че кухата, ужасна болка от загубата, която изпитвах аз, ще е нищо в сравнение с нейната.

Лицето на Джейми се беше зачервило от изкачването, но при моите думи кръвта се оттече от бузите му. Ръцете му се стегнаха на въжето.

— О, да — рече много тихо, с огромна горчивина. — Трябва да ида у дома да кажа на сестра си, че е изгубила най-малкия си син, така ли? Тя не искаше да го пуска с мен, но аз настоях. Казах, че ще се грижа за него. И сега той е ранен и може би мъртъв — но ето ги дрехите му, за да го помните, а? — Стисна челюст и преглътна конвулсивно. — По-добре да съм мъртъв — добави.

Коленичи на земята, остави дрехите, сгъна ги внимателно и ги сложи на купчинка. Сгъна прилежно палтото около тях, изправи се, и натъпка вързопа в дисагите си.

— Ще му трябват, когато го намерим — казах аз, в опит да звуча убедително.

Погледна ме след миг и кимна.

— Да — добави тихо. — Сигурно.

Беше вече късно да тръгваме за Инвърнес. Слънцето залязваше, известявайки този факт с мътно червеникаво сияние, което едва пробиваше мъглата. Без да говорим, ние си устроихме лагер. В дисагите имахме храна, но и двамата не можехме да ядем. Вместо това се увихме с наметалата и одеялата и легнахме да спим, свити в малък окоп, който Джейми бе изкопал в земята.

Не можех да заспя. Земята беше твърда и камениста под хълбоците и раменете ми, а тътенът на прибоя долу беше достатъчен да не ме остави да мигна, дори умът ми да не бе изпълнен с мисли за Иън.

Дали беше наранен сериозно? Отпуснатото тяло говореше за сериозно нараняване, но пък не видях кръв. Сигурно просто го бяха ударили по главата. В такъв случай как щеше да се чувства, когато се събуди и разбере, че е отвлечен и че с всяка минута се отдалечава от дома и близките си?

И как изобщо щяхме да го намерим? Когато Джейми спомена Джаред, се обнадеждих, но колкото повече мислех за това, вероятността да открием кораба ми се струваше все по-малка. Той можеше да е отплавал за къде ли не, за всяко кътче на света. И щяха ли похитителите да си направят труда да задържат момчето, или просто, без да се замислят, щяха да решат, че е опасна неприятност, и да го хвърлят зад борда?

Не мисля, че съм спала, но сигурно съм задрямала, защото помня неприятни сънища. Събудих се трепереща от студ и протегнах ръка към Джейми. Не беше там. Когато седнах, установих, че ме е завил с одеялото си, но то беше жалък заместител на неговата телесна топлина.

Джейми седеше малко по-встрани, с гръб към мен. Вятърът се беше засилил със залязването на слънцето и бе издухал малко мъглата; младата луна хвърляше достатъчно светлина през облаците, за да виждам сведената му фигура.

Станах и тръгнах към него, като се увих плътно с наметалото. Стъпките ми хрущяха леко по натрошения гранит, но шумът бе заглушаван от бумтенето на морето. Все пак той сигурно ме чу. Не се обърна, но не беше изненадан, когато седнах до него.

Беше опрял брадичка на ръцете си и лакти — на коленете. Очите му бяха широко отворени и невиждащо се взираха в тъмните води на залива. Дори да бяха будни, тюлените тази нощ мълчаха.

— Добре ли си? — попитах тихо. — Ужасно е студено. — Той беше само по палтото си, а така късно през нощта, на този влажен и студен морски въздух това бе съвсем недостатъчно. Усещах лекото постоянно треперене, когато докоснах ръката му.

— Да, добре съм — отвърна, макар и не убедено.

Аз само изсумтях и седнах на гранита до него.

— Не си виновен ти — казах, след като помълчахме известно време и слушахме морето.

— Върви да се наспиш, сасенак. — Гласът му бе равен, но в него се усещаше отчаяние, което ме накара да се приближа и да се опитам да го прегърна. Той прие това леко неохотно, но вече и аз треперех силно.