Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Трите острова едва се мержелееха, докато мъглата се носеше над тях. Успях да видя подскачащата точица на главата на Иън през първите двайсетина ярда във водата, но после изчезна напълно.

— Мислиш ли, че ще се справи? — Джейми се наведе да ми помогне да стана. Палтото му бе влажно и грубо под пръстите ми, подгизнало от мъглата и от фините капки, вдигнали се от прибоя.

— Да, ще се справи. Той е добър плувец; а и не е толкова трудно за преплуване, след като хване течението. — Все пак се взираше в мъглата, сякаш се опитваше да я пробие със силата на волята си.

По съвет на Джейми Младия Иън бе започнал спускането си с началото на отлива, за да може водата да му помогне да напредва. Аз виждах маса от водорасли, почти закрепени за разширяващата се пясъчна ивица.

— Сигурно ще минат два часа, преди да се върне — отговори Джейми на неизречения ми въпрос. Извърна се неохотно и прекъсна взирането си в скрития от мъглата залив. — По дяволите, ще ми се да бях отишъл аз, въпреки тая ръка.

— Младия Джейми и Майкъл са го направили — напомних му и той ми се усмихна печално.

— О, да. Иън ще се справи. Просто е много по-лесно да вършиш нещо опасно, отколкото да стоиш и да чакаш, докато друг го прави.

— Ха, значи знаеш как се чувствам, откакто се омъжих за теб .

Той се засмя.

— Да, предполагам. Освен това ще е жалко да отнемем на Младия Иън това приключение. Хайде, да се скрием от вятъра.

Той се отдалечи от ръба на скалата и седна да чака до конете. Грубите и рошави планински понита не изглеждаха трогнати от неприятното време, просто си стояха заедно, свели глави и извърнали опашки към вятъра.

А той беше твърде силен, за да можем да разговаряме. Седяхме мълчаливо, сведени един към друг като конете, с гръб към ветровития бряг.

— Какво беше това? — Джейми вдигна глава, ослушвайки се.

— Кое?

— Стори ми се, че чух нещо.

— Сигурно са тюлените — казах аз, но преди още да го изрека, той стана и тръгна към ръба на скалата.

Заливът още беше изпълнен с валмата на мъглата, но вятърът бе разкрил острова на тюлените и сега се виждаше ясно, поне за момента. Там обаче нямаше тюлени.

Видях малка лодка, издърпана по скалния бряг от едната страна на острова. Не беше рибарска; тази бе по-дълга и с по-остър нос — с един чифт гребла.

Видях един мъж да се появява от центъра на острова. Носеше нещо под мишница, с големината и размерите на сандъчето, което ми бе описал Джейми. Нямаше защо да се чудя какъв може да е този предмет, защото след малко втори мъж се появи на другия край на острова.

Той носеше Младия Иън. Полуголото момче бе преметнато небрежно на рамото му. Главата му се люлееше, а ръцете бяха увиснали безжизнено — или беше в безсъзнание, или мъртъв.

— Иън! — Джейми запуши устата ми, преди да успея да извикам отново.

— Тихо! — Дръпна ме да коленича и се загледахме безпомощни как вторият мъж хвърля Иън в лодката, после я избутва във водата. Нямаше никакъв шанс да се спуснем по комина и да стигнем до острова, преди те да избягат. Но къде бягаха?

— Откъде са дошли? — ахнаха аз. В заливчето долу нищо не помръдваше, само мъглата и водораслите при обръщането на прилива.

— Кораб. Това е лодка от кораб. — Джейми добави нещо тихо на келтски и после изчезна. Обърнах се точно когато се мяташе на един от конете и препусна в обратната на залива посока.

Колкото и труден да беше теренът, все пак конете се справяха по-добре от нас с него. Бързо се качих на седлото и последвах Джейми, а пронизителното изцвилване на спънатия кон на Иън изкънтя в ушите ми.

До другия бряг имаше по-малко от четвърт миля, но ми се стори цяла вечност. Видях Джейми напред, косата му се развяваше от вятъра, а отвъд него — корабът, пуснал котва далеч от брега.

Вляво виждах дългата лодка от острова, завиваше покрай сушата. Някой от кораба сигурно ги очакваше, защото чух вик оттам и по такелажа се появиха малки фигури.

Една от тях вероятно ни видя, защото на борда настъпи оживление, над перилата се появяваха глави, чуха се още викове. Корабът беше син, с широка черна ивица. И по тази ивица имаше амбразури за оръдия. Първата се отвори и видях черното око на дуло.

— Джейми! — изпищях с всички сили. Той вдигна глава и видя накъде му соча, после се хвърли по очи на камъните, когато оръдието стреля.

Трясъкът бе ужасно силен и свистенето покрай главата ми ме накара да залегна инстинктивно. Няколко скали около мен се взривиха на малки парченца и ми се стори, с голямо закъснение, че и аз, и конете сме по-видими на върха, отколкото Джейми на скалата долу.