Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Това е така, госпожо Мъри.

— Е, тогава — каза Джени решително. — Тя е свободна да се омъжи отново веднага, нали така? И щом го направи, брат ми няма да е длъжен вече да поддържа домакинството ѝ.

— Отлично наблюдение, госпожо Мъри. — Нед Гауън взе перото си и започна да пише. — Е, бележим напредък — заяви той, пак го остави и се усмихна на всички. — Сега, следващата точка…

След час гарафата с уиски бе празна, листата на масата бяха изпълнени с нечетливите драсканици на Нед Гауън и всички бяха отпуснати и изтощени — освен самия Нед, пъргав и с блеснали очи, както винаги.

— Отлично, отлично — заяви той отново, като събра листата и ги потупа на купчина. — Така… основните точки на споразумението са следните: господин Фрейзър се съгласява да плати на госпожица Макензи сумата от петстотин паунда като компенсация за душевния смут, неудобствата и загубата на неговите съпружески услуги. — Джейми изсумтя леко при това, но Нед сякаш не го чу, а продължи с резюмето си: — В допълнение се съгласява и да издържа домакинството ѝ със сумата от сто паунда годишно, докато преждеспоменатата госпожица Макензи не се омъжи отново, при който случай плащането ще престане. Господин Фрейзър се съгласява и да осигури зестри за двете дъщери на госпожица Макензи, в размер на допълнителни триста паунда, и като последно задължение се съгласява да не повдига обвинение срещу госпожица Макензи заради нападението ѝ с цел убийство. В замяна госпожица Макензи няма да повдига срещу господин Фрейзър никакви други обвинения. Вие разбирате ли и съгласен ли сте с това, господин Фрейзър? — Изви вежда към Джейми.

— Да, съгласен съм — рече той. Беше пребледнял от дългото седене и по челото му бе избила пот, но седеше с изправен гръб, а детето още спеше в скута му, лапнало палеца си.

— Отлично — каза пак Нед. Стана засиял и се поклони на всички. — Както казва нашият приятел доктор Джон Арбътнът: „Законът е бездънна яма.“ Но не толкова колкото стомахът ми в момента. Този аромат да не подсказва, че наблизо има печено овнешко, госпожо Джени?

На масата седях до Джейми и Хобарт Макензи, който вече изглеждаше розов и спокоен. Мери Макнаб донесе бута и по древен обичай го остави пред Джейми. Погледът ѝ се задържа на него със секунда по-дълго. Той взе дългия крив нож със здравата си ръка и го предложи любезно на Хобарт.

— Искаш ли ти да го направиш, Хобарт?

— О, не — махна с ръка той. — Нека жена ти го нареже. Аз не съм сръчен с ножовете — ще взема да си отрежа някой пръст. Нали ме знаеш, Джейми — добави съвсем отпуснат.

Джейми гледа дълго бившия си зет над солницата.

— Навремето бих се съгласил, Хобарт — отвърна той. — Би ли ми подал уискито?

— Сега трябва веднага да я оженим — заяви Джени. Всички деца и внуци си бяха легнали, а Нед и Хобарт бяха заминали за Кинуолис, като оставиха четирима ни да пием бренди и да хапваме сладкиши със сметана в господарския кабинет.

Джейми се обърна към сестра си.

— Ти си по сватосването, нали? — каза той с доловима неприязън в гласа. — Сигурно ще се сетиш за един-двама кандидати, ако се позамислиш?

— Сигурно ще се сетя — рече тя със същата острота. Бродираше; иглата се забиваше през ленената тъкан и просветваше на лампата. Отвън бе започнала силна суграшица, но в кабинета бе уютно, в огнището гореше малък огън, а лампата разливаше топла светлина над очуканото писалище и неговото бреме от книги и счетоводни дневници.

— Но има и още нещо — каза тя, без да вдига очи от бродерията. — Откъде ще намериш хиляда и двеста паунда, Джейми?

И аз се питах същото. Застраховката за печатницата беше доста по-малка от тази сума и се съмнявах, че делът на Джейми от контрабандата е толкова голям. Със сигурност самият Лалиброх не можеше да осигури парите; оцеляването на планинците беше трудна работа и дори няколко добри години поред щяха да донесат само малък излишък.

— Е, има само едно място, нали? — Иън погледна от жена си към зет си и обратно. След кратко мълчание Джейми кимна.

— Предполагам — каза неохотно. Озърна се към прозореца, където дъждът плющеше по стъклото на коси ивици. — Но времето е ужасно за подобно нещо.

Иън сви рамене и седна напред в креслото си.

— Пролетният прилив е след седмица.

Джейми се смръщи, изглеждаше угрижен.

— Да, така е, но…

— Никой друг няма такова право над него, Джейми — рече Иън. Посегна и стисна здравата му ръка, усмихнат. — То беше за следовниците на принц Чарлс, нали? А ти си един от тях, без значение дали си го искал.