Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Харесвах те — каза накрая, така тихо, че едва я чувах. — Може би дори те обичах, когато живееше с Джейми.

— И аз те харесвах — отвърнах също толкова тихо. — Тогава защо?

Ръцете ѝ застинаха и тя ме погледна, стиснала юмруци до тялото си.

— Когато Иън ми каза, че си се върнала — каза тихо, — все едно ме удариха с тупалката. Отначало бях развълнувана, исках да те видя — исках да разбера къде си била — добави, извивайки леко вежди. Не отговорих и тя продължи: — Но после се изплаших — рече тихо. Извърна очи, засенчени от гъстите ѝ черни мигли.

— Видях те и разбрах — каза тя, все още вгледана в някаква невидима далечина. — Когато той се ожени за Лери и застанаха пред олтара — ти беше там с тях, стоеше до лявата му ръка, между него и нея. И аз разбрах, че това означава, че ще си го върнеш.

Косъмчетата по тила ми настръхнаха. Тя поклати бавно глава и видях, че е пребледняла при спомена. Седна на една бъчва, наметалото ѝ се разпръсна около нея като цвете.

— Не съм от родените с Дарбата, нито пък ми се случва редовно. Не ми се беше случвало преди и се надявам да не стане отново. Но те видях там, ясно като сега, и това ме изплаши толкова много, че излязох насред венчавката. — Преглътна и ме погледна директно.

— Не знам коя си — рече тихо. — Нито… нито… какво. Не знаем нито родата ти, нито къде си родена. Не съм те питала, нали? Джейми те избра и това беше достатъчно. Но после ти изчезна и след толкова време… мислех си, че вече ще те е забравил и ще се ожени отново, за да е щастлив.

— Но не беше — казах, с надеждата тя да потвърди.

Тя го направи, поклати глава.

— Не беше. Но Джейми е верен мъж, нали? Но както и да са живели, той и Лери, беше ѝ се врекъл и нямаше да я изостави напълно. Нямаше значение, че все стоеше в Единбург; знаех, че винаги ще се връща тук… ще е свързан с нас. Но после ти се върна.

Ръцете ѝ лежаха в скута, нещо, което рядко можеше да се види. Още бяха фини, с дълги, ловки пръсти, но кокалчетата бяха червени и груби заради годините работа, а вените изпъкваха сини през тънката бяла кожа.

— Знаеш ли? — каза тя, взирайки се в скута си. — Не съм била на повече от десет мили от Лалиброх цял живот?

— Не — отвърнах леко изненадана. Тя поклати бавно глава, после ме погледна.

— А ти си била. Сигурно много си пътувала. — Взираше се в лицето ми.

— Така е.

Тя кимна.

— Пак ще заминеш — почти прошепна. — Знам, че пак ще заминеш. Ти не си свързана с това място, не си като Лери — не си като мен. И той ще тръгне с теб. И аз няма да го видя отново. — Тя затвори за миг очи, после ги отвори и ме погледна изпод тънките си черни вежди.

— Ето защо. Реших, че ако разбереш за Лери, ще си тръгнеш веднага — и щом го направиш — добави тя с лека гримаса, — Джейми ще остане. Но ти се върна. — Раменете ѝ се издигнаха леко в израз на безсилие. — И виждам, че няма смисъл; той е свързан с теб за добро или за зло. Ти си неговата жена. И ако си тръгнеш отново, той ще тръгне с теб.

Не намирах думи, с които да я успокоя.

— Няма да го направя. Няма да си тръгна отново. Искам само да остана тук с него… завинаги.

Сложих ръка върху нейната и тя се скова леко. След миг сложи другата си ръка отгоре. Беше студено и връхчето на дългия ѝ прав нос бе червено от студ.

— Хората казват разни неща за Дарбата, нали? — рече след миг. — Някои казват, че е прокоба, че това, което видиш така, ще се сбъдне. Но други казват, че е само предупреждение; за да промениш нещо. Ти как мислиш? — Погледна ме странично, с любопитство.

Поех дълбоко дъх, миризмата на лук дразнеше носа ми.

— Не знам. — Гласът ми леко потрепери. — Винаги съм смятала, че можеш да промениш нещата, ако разбереш за тях. Но сега… не знам — казах тихо, мислех за Калоден.

Джени ме гледаше, очите ѝ бяха така дълбоки, че бяха почти черни в сумрака. Пак се запитах колко ли ѝ е казал Джейми — и колко знае, без да трябва да ѝ казва.

— Но трябва да опиташ, дори така — рече тя. — Не можеш просто да се откажеш, нали?

Не знам дали говореше лично за мен, но поклатих глава.

— Не. Не можеш. Права си, трябва да опиташ.

Усмихнахме се една на друга, малко срамежливо.

— Ще се грижиш ли добре за него? — попита внезапно Джени. — Дори да тръгнеш? Нали?

Стиснах студените ѝ пръсти, усещах костите ѝ леки и крехки.

— Да.

— Тогава всичко е наред — каза тя тихо и стисна ръката ми.

Поседяхме така, докато вратата на избата не се отвори и пропусна порив дъжд и вятър по стълбите.

— Мамо? — Младия Иън надникна вътре с блеснали от вълнение очи. — Хобарт Макензи дойде! Татко каза да дойдеш бързо!