Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Мога да ида навсякъде, но няма да ходя никъде.

— Не ти ли казах, че идва? — рече тя нетърпеливо. — Еймиъс Кетрик се отби тук късно снощи и каза, че той тъкмо е тръгнал от Кинуолис. Хобарт смятал да дойде днес. — Тя погледна към красивия емайлиран часовник на камината. — Ако е тръгнал след закуска, ще е тук до час.

Джейми се смръщи на сестра си, наклонил глава назад на дивана.

— Казах ти, Джени, не се страхувам от Хобарт Макензи — каза рязко. — Проклет да съм, ако избягам от него!

Тя изви вежди, докато гледаше студено брат си.

— О, тъй ли? Не се страхувахме и от Лери и виж докъде я докара! — Тя кимна към ръката му в клупа.

Джейми изви устни.

— О, да, така си е. От друга страна, нали знаеш, че в тоя край оръжията са по-малко и от зъбите на кокошка. Не мисля, че Хобарт ще дойде и ще ми поиска пищова назаем, за да ме простреля.

— Няма да си прави труда; просто ще влезе и ще ти разпори гушата, тъпак такъв! — сопна се тя.

Джейми се засмя, докато тя го гледаше кръвнишки. Реших, че е моментът да ги прекъсна:

— Кой е този Хобарт Макензи и защо ще иска да ти разпори гушата?

Джейми се обърна към мен, очите му още светеха от веселие.

— Хобарт е брат на Лери, сасенак. А колкото до разпарянето…

— Лери го е извикала от Кинуолис, където той живее — прекъсна го Джени — и му казала за… това. — Тя махна с ръка към мен, Джейми и цялата нелепа ситуация.

— Иска да каже, че Хобарт е решил да намине и да изличи петното от честта на сестра си, като изличи мен — обясни Джейми. Той като че ли смяташе тази мисъл за забавна. Но на мен не ми изглеждаше такава, както и на Джени.

— Ти не се ли притесняваш от него? — попитах.

— Разбира се, че не — каза той леко подразнен. Обърна се към сестра си. — За бога, Джени, нали го знаеш Хобарт Макензи! Не може да заколи и прасе, без да си отсече крака!

Тя го огледа от глава до пети, явно преценяваше способностите му да се защитава срещу един некомпетентен нападател и неохотно заключи, че може и да се справи, дори с една ръка.

— Мммфффмм — каза тя. — Ами ако дойде и ти го убиеш? Тогава?

— Тогава ще е мъртъв, предполагам — каза сухо Джейми.

— И ще те обесят за убийство — изстреля тя, — или ще трябва да бягаш, а цялата рода на Лери ще те гони. Искаш да започнеш кръвна вражда, така ли?

Джейми присви очи към нея и приликата между тях се засили.

— Искам — рече той с преувеличено търпение — си закуската. Смяташ ли да ме храниш, или ще изчакаш да припадна от глад, а после ще ме скриеш в дупката на свещеника, докато Хобарт си тръгне?

На лицето на Джени раздразнението се бореше с хумора, докато тя се взираше в брат си. Както обикновено при Фрейзър, хуморът победи.

— Добра идея — усмихна се тя неохотно. — Ако не мога да завлека упорития ти задник дотам, ще те претрепя лично. — Тя поклати глава и въздъхна.

— Добре, Джейми, да бъде на твоята. Но няма да ми цапаш хубавия турски килим, разбра ли?

Той я погледна и изкриви уста.

— Обещавам, Джени. Няма да има кръвопролития в салона.

Тя изсумтя и рече, но без яд:

— Дървена глава. Ще изпратя Джанет с кашата ти. — И излезе сред вихър от поли и фусти.

— Тя Донас ли каза? — попитах, като гледах смаяна след нея. — Не може да е същият кон, който взе от Леох!

— О, не. — Джейми отпусна глава назад и ми се усмихна. — Това е неговият внук — или поне един от тях. Кръстихме го на него.

Облегнах се на дивана, като леко опипах ръката му от рамото.

— Боли ли? — попитах, защото видях, че примигва, когато го докоснах на няколко сантиметра над раната. Така е по-добре; предния ден болката започваше от по-високо.

— Не много. — Махна клупа и плахо се опита да протегне ръка, като кривеше лице. — Не мисля, че ще мога да правя скоро челна стойка обаче.

Засмях се.

— Да, сигурно. — Поколебах се и попитах: — Джейми… този Хорбат. Наистина ли не мислиш, че…

— Не мисля — рече категорично. — А дори да мислех, пак си искам първо закуската. Няма да ме убиват на празен стомах.

Пак се засмях, малко успокоена.

— Ще ида да ти я донеса.

Когато излязох в коридора обаче, зърнах някакво движение през един от прозорците и спрях да огледам. Беше Джени, с наметало и качулка, вървеше към обора. Обзета от внезапен импулс, аз взех едно наметало от закачалката в коридора и се втурнах след нея. Трябваше да си поговоря с Джени Мъри и това можеше да е най-добрият ми шанс да я хвана сама.

Настигнах я точно пред обора; тя чу стъпките ми и се обърна стресната. Огледа се бързо, но видя, че сме сами. Осъзнала, че няма как да избегне сблъсъка, тя изправи рамене под вълненото наметало и вдигна глава, за да срещне очите ми.