Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Мислех, че ще е най-добре да кажа на Младия Иън да разседлае коня — рече тя. — После щях да ида до избата да взема лук за питата. Ще дойдеш ли с мен?

— Да. — Завих се добре с наметалото срещу зимния вятър и я последвах към обора.

Вътре беше топло, или поне в сравнение със студа навън, тъмно и изпълнено с приятните миризми на коне, сено и тор. Спрях за миг да свикнат очите ми със сумрака, но Джени тръгна по централната пътека, стъпките ѝ бяха леки по камъните.

Младия Иън се бе проснал на копа прясна слама; седна и примигна при шума от приближаването ѝ.

Джени погледна към яслата, където един дорест кон с благи очи кротко дъвчеше слама, необременен от седло или оглавник.

— Не ти ли казах да приготвиш Донас? — попита тя остро.

Младия Иън се почеса по главата, леко смутен, и се изправи.

— Да, мамо, каза — рече той. — Но не мисля, че си струва времето да го оседлавам, само за да го разседлавам отново.

Джени се втренчи в него.

— О, тъй ли? И защо си толкоз сигурен, че няма да има нужда.

Младия Иън сви рамене и ѝ се усмихна.

— Мамо, знаеш не по-зле от мен, че чичо Джейми няма да избяга от нищо, камо ли от чичо Хобарт. Нали? — добави внимателно.

Джени погледна сина си и въздъхна. После неохотна усмивка озари лицето ѝ и тя се протегна и отметна от лицето му гъстата рошава коса.

— Да, малки Иън. Знам. — Ръката ѝ се задържа на румената му буза, после се отпусна. — Върви в къщата тогава и закуси пак с чичо си — рече тя. — С леля ти ще идем в избата. Но ела веднага да ме повикаш, ако господин Хобарт Макензи дойде, нали?

— Добре, мамо — обеща той и се изстреля към къщата, пришпорван от мисълта за храна.

Джени го гледаше как се движи с тромавата грация на новоизлюпена чапла и поклати глава с усмивка.

— Сладко дете — каза тя. После си спомни обстоятелствата и се обърна решително към мен. — Хайде, ела. Сигурно искаш да говориш с мен, нали?

И двете не продумахме, докато не стигнахме в тихото светилище на избата. Тя беше малка, вкопана под къщата, и миришеше на дълги плитки чесън и лук, които висяха от мертеците, усещаше се сладкият аромат на сушени ябълки и влажната, землиста миризма на картофи, разстлани като буцести кафяви килими по рафтовете на стените.

— Помниш ли как ми каза да сея картофи? — попита Джени, като прокара леко ръка по тях. — Голям късмет беше; защото те ни поддържаха живи не само една зима след Калоден.

Помнех, разбира се. Бях ѝ казала, докато стояхме в студената есенна нощ и щяхме да се разделяме — тя да се върне при новороденото си бебе, а аз да търся Джейми, беглец, заплашван от смъртна присъда. Намерих го и го спасих — явно бях спасила и Лалиброх. А тя се бе опитала да даде всичко това на Лери.

— Защо? — попитах тихо, накрая. Тя се беше навела и късаше лук от дългата висяща плитка, като чупеше сухите стъбла от нея и хвърляше главите в кошницата си.

— Защо го направи? — попитах. Откъснах една глава от плитката, но вместо да я сложа в кошницата, я задържах в ръцете си и я запрехвърлях като топка от длан на длан и слушах как шумоли като хартия.

— Кое защо направих? — Гласът ѝ отново беше съвършено овладян; само човек, който много добре я познава, можеше да чуе напрежението в него. Аз я познавах добре — или поне навремето.

— Защо събрах брат си и Лери, това ли питаш? — Тя вдигна поглед, гладките черни вежди се бяха извили въпросително, но после се наведе пак към лука. — Права си, той нямаше да го направи, ако не го бях накарала.

— Значи ти го накара. — Вятърът разтресе вратата на избата и изпрати малко прахоляк по каменните стъпала.

— Той беше самотен — рече тя тихо. — Много самотен. Не можех да го гледам такъв. Толкова време се измъчва… скърбеше за теб.

— Мислех, че е мъртъв — казах тихо, отговаряйки на неизреченото обвинение.

— Все едно беше — отвърна тя рязко, после вдигна глава, въздъхна и отметна назад кичур тъмна коса.

— Да, може би наистина не си знаела дали е жив; мнозина умряха след Калоден — и той със сигурност мислеше, че ти си мъртва. Но беше тежко ранен, и не само в крака. А когато се прибра от Англия… — Тя поклати глава и посегна към глава лук. — Уж изглеждаше цял, но… — Погледна ме със скосените си сини очи, така смущаващо подобни на очите на брат ѝ. — Той не е мъж, който трябва да спи сам, нали?

— Определено — казах аз. — Но и двамата сме живи. Защо изпрати да извикат Лери, когато се върнахме с Младия Иън?

Отначало тя не отговори, само продължи да къса лука, късаше, посягаше, късаше, посягаше, късаше.