Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Конете явно бяха схванали този много важен факт преди мен, защото вече препускаха назад, където бяха зарязали спънатия си приятел. Аз се хвърлих по очи на земята, изпълзях няколко фута под дъжда от отломки и се наврях в една дълбока пукнатина в скалата.

Последва още една експлозия някъде над главата ми и аз се притиснах още повече към камъка. Явно хората на кораба останаха доволни от ефекта от последния изстрел, защото настъпи тишина.

Сърцето ми бумтеше в ребрата, въздухът около лицето ми беше изпълнен със ситен сив прах, който ме караше да кашлям. Рискувах да погледна през рамо и точно навреме — защото видях как изтеглят лодката на борда. От Иън и двамата му похитители нямаше и следа.

Амбразурата се затвори тихо, въжето с котвата се вдигна, по него шуртеше вода. Корабът бавно се обърна, за да хване вятъра. Въздухът бе лек и платната едва се издуха, но дори това бе достатъчно. Първо бавно, после по-бързо, корабът се отправяше към открито море. Когато Джейми стигна до мен, той вече беше изчезнал в гъстите облаци, скриващи хоризонта.

— Господи — каза Джейми и ме прегърна силно. — Господи.

Пусна ме и се обърна към морето. Нищо не помръдваше, освен няколко филиза бавно носеща се мъгла. Целият свят изглеждаше потънал в тишина; дори крясъците на кайрите и буревестниците бяха секнали след оръдейните изстрели.

Скалата до краката ми бе станала по-светло сива там, където изстрелът бе избил голямо парче. Само на три стъпки над пукнатината, в която се бях скрила.

— Какво ще правим? — Бях изтръпнала, както от шока, така и от ужас. Не можех да повярвам, че за по-малко от час Иън е изчезнал от нас напълно, сякаш изличен от лицето на земята. Мъглата близо до брега беше гъста и непрогледна, така непробиваема преграда, като завесата между земята и подземния свят.

Умът ми постоянно превърташе образи: мъглата, носеща се над острова на тюлените, внезапната поява на лодката, мъжете, които слизат по скалите, отпуснатото младо тяло на Иън, бяло като мъглата, кльощавите му крайници висят като на парцалена кукла. Бях видяла всичко с яснотата, придружаваща всяка трагедия; всяка подробност се бе отпечатала в ума ми, за да ми бъде показвана отново и отново, винаги с полусъзнателното усещане, че този път ще мога да променя нещо.

Лицето на Джейми се беше сковало, бръчки се бяха врязали дълбоко от носа до устата му.

— Не зная — рече той. — Проклет да съм, не зная какво ще правим! — Ръцете му се стиснаха в юмруци. Той затвори очи и пое дълбоко дъх.

При това признание се изплаших още повече. Откакто се бях върнала, отново бях свикнала с това, че Джейми винаги знае какво да направи, дори в най-ужасните обстоятелства. И тези думи сега бяха по-разстройващи от всичко случило се.

Безсилието се завихри в мен като мъглата. Всеки нерв пищеше, че трябва да направя нещо. Но какво?

И тогава видях струйка кръв на маншета му; беше си одрал ръката, докато се е катерил по скалата. С това можех да се справя и сякаш благодарност ме заля, че поне нещо мога да свърша — дори и малко.

— Наранил си се — казах и докоснах ръката му. — Дай да видя; ще го превържа.

— Не. — Извърна се с напрегнато лице, все още се взираше отчаяно в мъглата. Когато посегнах пак към него, той се отдръпна рязко.

— Казах не! Остави ме!

Преглътнах с усилие и се обгърнах с ръце под наметалото. Вятърът беше отслабнал, но бе студен и влажен.

Той изтри ръката си в предницата на палтото и остави червеникаво петно. Все още се взираше в морето, в точката, където бе изчезнал корабът. Затвори очи и стисна устни. После ги отвори и направи лек извинителен жест към мен, обърна се към сушата.

— Май трябва да догоним конете. Хайде.

Тръгнахме обратно по гъстата, осеяна с камъни трева, без да говорим, смълчани от шока и мъката. Виждах конете, малки фигурки в далечината, бяха отишли при спънатия си другар. Като че ли ни отне часове да стигнем до този бряг, а връщането бе още по-дълго.

— Не мисля, че е мъртъв — казах, след сякаш цяла година. Сложих плахо длан на ръката му, за да го утеша, но той като че ли не забеляза. Вървеше бавно, със сведена глава.

— Не. — Видях го да преглъща. — Не беше мъртъв, иначе нямаше да го отведат.

— Дали го качиха на кораба? — настоях аз. — Ти видя ли ги? — Може би беше по-добре да мисли за това, докато вървим.

Той кимна.

— Да, прехвърлиха го на борда, ясно го видях. Предполагам, че това ни дава някаква надежда — помърмори сякаш на себе си. — Щом не са го убили веднага, вероятно няма да го убият. — Внезапно припомнил си, че съм там, той се обърна и ме погледна.