Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Искам онзи еднорък негър. — Взираше се дръзко в Джейми, но под уверената фасада се усещаше несигурност.

— Темерер? — възкликнах изумена. — Защо?

Исмаил ме погледна, но говореше на Джейми — полудръзко, полуумолително.

— Вие нямате полза от него; не може да работи на полето или на кораб, има само една ръка.

Джейми не отговори, само се вгледа в него за миг. После се обърна и извика на Фъргъс да доведе едноръкия роб.

Темерер стоеше безизразен, като изваян от дърво, само примигваше на слънцето. Той също бе получил моряшки дрехи, но му липсваше дръзката елегантност на Исмаил. Приличаше просто на дънер, на който някой беше проснал пране да съхне.

— Този човек иска да отидеш с него на онзи остров — каза Джейми на Темерер на френски, съвсем бавно. — Ти искаш ли да го направиш?

Темерер примигна и сепнато ококори очи. Сигурно никой не го питал какво иска от години, или изобщо. Погледна предпазливо към Исмаил и после пак към Джейми, но не каза нищо.

Джейми опита отново:

— Не е нужно да тръгваш с него — увери го той. — Можеш да дойдеш с нас и ние ще се грижим за теб. Никой няма да те нарани. Но можеш да идеш и с него, ако искаш.

Робът още се колебаеше, очите му се стрелкаха наляво-надясно, явно беше стреснат и объркан от неочакваната възможност за избор. Исмаил реши въпроса. Каза нещо на странен език, пълен с протяжни съгласни и срички, които се повтаряха като барабанен ритъм.

Темерер ахна, падна на колене и притисна чело в палубата пред краката му. Всички се втренчиха в него, после в Исмаил, който беше скръстил дръзко ръце.

— Той ще дойде с мен — заяви.

И това беше. Пикар ги отведе с лодката до брега и ги остави на скалите в края на джунглата. Даде им провизии и ножове.

— Защо там? — попитах на глас, докато гледах как двете малки фигурки се изкачват по склона. — Наблизо няма градове, нали? Или плантации? — Брегът изглеждаше покрит единствено с джунгла.

— О, има плантации — увери ме Лоренц. — Нагоре по хълмовете; отглеждат кафе и индиго — захарната тръстика расте по-близо до брега. — Присви очи към мястото, където бяха изчезнали двете тъмни фигурки. — По-вероятно обаче ще се присъединят към някоя група марони.

— И в Ямайка ли има марони, както на Испаньола? — попита Фъргъс.

Лоренц се усмихна малко мрачно.

— Където има роби, там има и марони, приятелю. Винаги има хора, които предпочитат да умрат като животни, отколкото да живеят в плен.

Джейми се обърна рязко към Лоренц, но не каза нищо.

Плантацията на Джаред в Шугър Бей се наричаше Синя планина, вероятно заради ниския мъглив връх, който се издигаше на около миля зад нея и синееше с боровете си в далечината. Самата къща беше близо до брега, в извивката на залива. Всъщност верандата, която минаваше от едната ѝ страна, беше над малка лагуна, а сградата бе построена върху солидни дървени пилони, които се издигаха от водата, покрити с морски налепи и миди, и с фини зелени водорасли, наречени коси на русалки.

Очакваха ни; Джаред беше изпратил писмо с кораб, който бе напуснал Хавър седмица преди нас. Заради забавянето ни в Испаньола писмото ни беше изпреварило с почти месец и управителят и съпругата му — приятна шотландска двойка на име Макайвър — ни посрещнаха с облекчение.

— Реших, че зимните бури са ви отнесли — каза Кенет Макайвър за четвърти път, като клатеше глава. Беше плешив и темето му се лющеше и беше покрито с лунички заради годините излагане на тропическото слънце. Жена му беше пълна, сърдечна и добродушна баба, но с ужас осъзнах, че е с почти пет години по-млада от мен. Тя ни поведе с Марсали да се измием, срешем и да подремнем преди обяда, докато Фъргъс и Джейми отидоха с господин Макайвър да ръководят частичното разтоварване на „Артемида“ и настаняването на екипажа.

Последвах я с удоволствие. Ръката ми вече беше заздравяла достатъчно и имаше нужда само от лека превръзка, но все пак ми пречеше да се изкъпя в морето, както обичах да правя. След седмица некъпана на борда на „Артемида“, нямах търпение да се добера до сладка вода и чисти чаршафи.

Все още не бях свикнала с ходенето по сушата; протритите дъски на къщата създаваха смущаващата илюзия, че се полюшват под краката ми, и аз се препъвах по коридора след госпожа Макайвър и се блъсках в стените.

Къщата имаше дори вана на една малка веранда; дървена, но пълна с… топла вода, благодарение на две чернокожи робини, които подгряваха котли на огън в двора и ги носеха. Трябваше да се чувствам виновна заради тази експлоатация, но не се чувствах. Киснех се щастливо във ваната, търках солта и мръсотията от кожата си с гъба от луфа и миех косата си с шампоан от лайка, масло от здравец, настърган сапун и яйчен жълтък, любезно предоставен от госпожа Макайвър.